Стоя на брега, тъй сам и безмълвен,

вълна се разби и покоя отвя.

Дъх си поемам. С любов е изпълнен.
Вятърът сякаш магия довя......

Луната поглежда към моето място.

 Самотница бледа с половин ореол.

"Недей! Ти знаеш най-ясно.

Той тук е. И тъй е прекрасно."

Момчето, което някога беше

 за мене горчива тъга.

Което от съня ми покоя крадеше,

до мен приседнал бе днес на брега.

Музика няма, но въздухът пее

сърцето тупти и бяга в галоп.

Дали утре той ще се смее

а аз ще се крия на срама в незнаен окоп!?!

Въпросите много кръжат във безкрая,
но гледам през тях. И чувствам без страх:
че жива съм - днес се възраждам
и път в живота мой  отново съграждам.

Пътят любов се нарича.
Настилка е онази луда игра,
на която мнозина от древност се вричат
и която живота запали ...... от малка искра.