Шляп-шляп! Взирам се в босите ми крака, които досущ като тези на Пипи, се разхождат из големите ми сандали. Последните уж са моя номер – 38-и, константен от маса години, но явно има нещо сгрешено този път. Шляп-шляп – крак пред крак! Главата ми следи „играта” на ходилата – една и съща цял живот – единия пред другия, после обратно. Шляп-шляп – мислите догонват забързаното тяло – разсеяни, объркани, безпосочни, странно невъзможни. Тържеството свърши преди половин час – весело, забавно, интересно, цветно – тържество, подгответо и изпълнено от деца! И защо тогава съм с усещането, че е настъпил КРАЯТ?!
Шляп-шляп – същият този път вървях последните 4 години. Всъщност всичките онези 4 х 365 дни, през които моят син беше ученик в начален курс. Първоначално малките крачета на все още шестгодишният Коки трудно ме догонваха. Но поне усещах увереността му, че това е правилния път. Особено след неприязънта му към градината. Шляп-шляп – аз бързам, той ситни до мен – все така плътно стиснал моята ръка. Дъжд, сняг, вятър, пушиляк, изгарящо слънце – краката ни следваха неравната пътека до училищния двор. И така 4 години! 4 години шляп-шляп – заедно, един до друг.
Сега съм сама, класът на сина ми завърши 4-о отделение при това с прекрасно тържество. Аз останах да помогна при събирането и подреждането на костюмите и си тръгнах сама. Шляп-шляп – хм, пръстите ми заприличват все повече на тези на майка ми – годините не жалят никого! Опа, една предателска мисъл се закачи в разрошената ми коса! „Не, не е край това!! Как?! Що за глупости си мисля?!” „Просто детето порасна.... не може и няма да е все до мен!” Даааа, вече не е безпомощен, не е уплашен от голямата сграда в оранжево и бяло, от високите коридори и студенеещите стълбища. Всъщност може и преди да не е бил уплашен – така и не попитах - просто за мен промяната от уюта на детската градина към голямото училище е много сериозна и контрастът потиска.
Шляп-шляп, няма ли да свърши този път – уж сме само на 5 минути път от училище, а очите ми все повече натежават от влага! Какво става?! Нали това е животът?! Нали и аз така съм пораснала? Защо когато в края на трети клас се разделях с моята начална класна – другарката Стефанова – не плаках?! Или може би не си спомням..... но не, аз исках да продъжа напред! Цял живот все така – с рогата напред! Тръгнах на 6 години в първи клас само и само за да ми бъде интересно и да не скучая.... И защо, за Бога, сега се чувствам като че са ми хлопнали врата под носа?!
Шляп-шляп – ще взема да си вгидна малко главата, че ми писна от собствените ми боси крака. Нищо, че мислите сега по-лесно ще ме намерят..... те са си мои все пак и ми писна да пищят някъде зад мен да ги изчакам. До една не са читави – увеличават водното съдържание на очите ми, карат ме да се чувствам сама и неразбрана, добавят към притеснението ми, но поне са си мои. Слава Богу никой не ми казва какво и кога да мисля!
Небето в предпоследния ден на май, при това привечер, е учудващо синьо – особен нюанс на един от любимите ми цветове – плътен, гъст – все едно молекулите на синьото се натискат със страшна сила една в друга и от това небето е като сплъстено! Листата на дърветата са също толкова тежко зелени и целият свят сякаш умира да покаже на какво е способен пред мен точно в този ден! Поне вече се оттървах от това шляп-шляп.
Виждам входа на блока ни – 4 години – 4 снимки пред него – преди началото на всяка учебна година – това стана традиция! Коки е все така с букет за класната, усмихнат и бодър – отива на училище! Не успях да го заразя с негативизма си.... Не ме разбирайте погрешно, не че не харесвам училището като институция! Да, някъде в 11-12 клас на моето обучение си мислех, че няма нищо по-гадно от школото, но ..... както се досещате животът ми доказа обратното при всяка отдала му се възможност и обстоятелство! Мисля си, че сега децата са си вкъщи – и двамата вече официално във ваканция! И двамата вече в очакване за своето ново начало през септември – единият в първи, а другият в пети клас!
Шляп-шляп – пак съм навела глава и гледам краката си..... не са се променили за последната минута, откакто вдигнах поглед..... явно да се взирам в тях е начин да акумулирам хаос при опита си да не мисля! Така най ми допада – хаос, който после ще разтребвам – много обичам да подреждам! Защото после нищо не намирам и от това не произтичат никакви действия като следствие – пример: няма билети за концерта на Бон Джоуви – стоим си на диванчето и не подскачаме по трибуните. ОтплеснАх се! Това с билетите за концерта, които така и не намерихме, е една друга тема.....
Вече съм пред входната врата – ще мина през нея! За последен път като майка на четвъртокласник и дете в предучилищна група! От наесен – ново начало, нови класни (донякъде!). „Да, хайде, време ви беше – тръгвайте да се леете!” – на сълзите си говоря..... „2 часа се сдържахте, изпълнихте се до край с тъга и нелепа болка и как поне веднъж не можах да мина без вас?!” .......
Ще приседна малко пред входа – никак не ми се обяснява на никого, особено пък на децата, защо майка им плаче, че са завършили. Може би защото трябва да им кажа, че ми е мъчно, че се разделят с онези жени – техните класни, които бяха за тях майка им, когато последната се правеше, че работи и се изгражда професионално. Хубаво е да им обясня защо когато срещна ХОРА в живота си, се вкопчвам в тях като за последно – но те са още толкова малки, за да им разказвам за евентуалните им разочарования от човешката раса! Някой друг път ще стане! Не ми се обяснява и това, че първият класен ръководител е като жената, която им е дала живот, но в по-различна ситуация! Да, първият класен ръководител е вторият родител на малкото дете – жената или мъжът, които ще отгледат децата ни през 4-е най-важни години от живота им и ще им покажат онова, което ние не сме в състояние да направим – красотата на света, който ни заобикаля, част от неговата тайна на съществуване и загадките, които той винаги ни поставя! Може би ви звучи инфантилно?!?! За мен има само едно обяснение в този случай – просто не сте попаднали на класен ръководител! Аз имах късмета с моите деца – синът ми учи 4 години при госпожа Точева, а дъщеря ми само една (за съжаление) при госпожа Минкова в предучилищна група на същото училище. Всяка божа сутрин, когато ги оставях при тези жени, аз отивах с усмивка на работа – знам, че денят на децата ми ще бъде интересен, усмихнат и най-вече без намусени физиономии, високи тонове с фалцети и обогатен с още една разгадана тайна!
Шляп-шляп ли?! Неееееее тряс-тряс ми иде да направя... но е безсмислено.... животът е пред нас! Пред децата! Новото начало – както всички мои начала, които гонех без страх! И един прекрасен спомен с 4-годишна давност, който ще се прероди в бъдещите 4 х 365, които дъщеря ми ще изкара с госпожа Точева! Нищо в природата не се губи! Кръговратът е вечен! И ако днес си напсувал или ударил някого, може да си сигурен, че други ден пак ще го направиш, но добро едва ли ще те застигне, защото то е като да стоиш пред огледалото – каквото видиш там – това си!
Разказ за една необикновена къща в Габро...
Разсъждения върху статията "Малките...
05.06.2013 12:36
Желая и аз на твоите дечица успешно начало и ти го знаеш, но все пак - бъди до тях всеки път, когато те помолят! Има толкова много неща, които не знаем за тях, че си заслужава всяка минута, прекарана с тях, всяка помощ и съвет, които са потърсили!
Желая ви успешни стартове на всички, а ти за трети път ще бъдеш в първи клас и това е чудесно, сигурно е, ченяма да забравиш азбуката :)))
