Постинг
18.10.2010 16:12 -
Някъде около есента
Да ви кажа честно........ доскуча ми! Седя си из офиса и нямам никаква спешна работа. Не че няма работа. Но спешна няма и затова съзнанието, подсъзнанието, мислите, усещанията и какво ли още не мое са свободни като прилеп в пещера 
и точно така си се реят. Гледам си старите постове и чак не мога да повярвам, че най-сетне утихна бурята покрай битката за Париж! 
По едно време се замислих дали нещо не съм объркала града, в който съм била........ аз виждам едно, то пък да се окаже друго. Е, и това отмина. Здравословните проблеми на дъщеря ми като че ли също взеха да се разрешават, мене ме освен коремът ниско долу вдясно, ме заболя и областа под сърцето 
, времето не спира да е белезникаво сиво, а слънцето да се крие като хлебарка от светлина и ............ ми писна! Ама ми писна, та чак ми доскуча от еднообразие. Егати животът......... трябва да има нещо отвъд сивото "пране" на природата отвън. И се замислих какво ще ли ще е то?
Вчера се прибирахме с децата от майка ми (тя живее в Горна Оряховица). Минахме през изключителния с красотата си край на България, който се простира от Търново през Севлиево, та до Ябланица. Вярно е, че карах, но това не ми попречи да гледам балкана от двете ми страни. Вчера беше и той еднообразен, но днес........ днес си пуснах ето това парче ииииии се плеснах по челото - ето така:
......... Ама как може балканът ТОЧНО през есента да е еднообразен? Неееееееее, там някъде, между Голец и Сопот се открива чудна долина.
Пътят слиза надолу, балканът се забива в пухените облаци, а долината пред тях разтваря полите си и сластно ме кани да стъпия в нейните влажни от есенната мъгла черноземи. Пристъпвам (макар и наум, макар и с ден закъснение) и очите ми се отварят широко - боже, как не съм го правила досега? Въздухът е пропит с мирис на листа, паднали от сутрешния вятър и намокрени от дъждеца. Сетивата ми се пробуждат едно по едно. Влезлият въздух изпълва докрай белия ми дроб и още с първото издишване, аз изпращам нелепата тъга и умора. Всяка молекула на въздуха ми носи енергията на природата и я предава на тялото ми. Ръцете инстиктивно се протягат нагоре.... искам да стигна върха, небето и слънцето. Искам да ги преодолея, да ги надскоча, да ги гледам като победител, а после бавно да падна в краката им, защото никога няма да мога да бъда по-голяма от тях. А и не го искам....... аз си мечтая да бъда просто като тях...... високо над простотата...... и достатъчно близко до естественото. В главата ми вече звучи това......
Краката ми стъпват леко и ефирно и калта като че ли отстъпва сама. Пожълтели бурени напомнят за дивото лято и неговите дълги, жежки дни, когато хиляди пчели са били гостоприемно приемани от цветовете на тези бурени. Сега са без листа, самотни стърчащи символи на края..... Онзи край, който поставя началото всяка пролет, когато малкото крехко и зелено стръкче любопитно ще пробие буцата пръст и за първи път ще погледне към синевата - негова майка до идната есен.
Бурените ги преодолявам без тъга - животът е решил така за тях. Самотното дърво в далечината ме привлича
и погледът ми попива жадно капките роса и мъгла от полуоголените кафеви клони. Дърпам един клон и разтърсвам короната на дървото колкото мога. Листопад от багри ме залива, а капчиците бистра животворна влага падат и потъват в очите и устата ми, мият бузите ми и се стичат към гърдите. Сякаш животът попива в мен. Листо с цвят на диня се закача за разпиляната ми коса..... не иска да пада още на земята. Но вятърът му предлага един танц и то не може да му откаже....... отлита. Този човек и неговият глас ми пасват идеално в този момент.
Поредният порив на вятъра вдига листата около мен и червеното, подгонено от огнено оранжевото
насочват своята игра към нещо малко в подножието на планината. Тръгвам без да мисля след торнадото от листа и цветове..... бягам и се гоня с тях като малко дете. Навеждам се и с шепи добавям още цветни листа в тази игра. Свободата увисва над мене и вече не е само внушение, а истинското ми състояние. Ускорявам стъпките си и вече не гоня "листеното" торнадо, аз се надбягвам с него. Предизвиквам го и руша крепостта на угнетеното ми съзнание ....... няма задръжки, има волност!
Малкото нещо в подножието се оказва ..... къща. Хубава, дървена къща.... без 2 липи отпред. С малка веранда, скосен покрив, покрит с листа, а коминът пуши и напомня за отдавна забравен уют на роден дом. Усещам миризмата на пушъка ..... дърво гори, отдава сетната си енергия на въздуха около него, превръща се в малки молекули аромат. Те се намърдват с поредното ми вдишване и в моето тяло се събужда закодираното в човешката природа влечение към топлина и взаимност. Не знам какво ще открия в тази къща, но знам, че това са последните меланхолични акорди за днес.
Небето се е надвесило ниско, листата се успокоиха и тихичко покриха земята, пътека се показа и ме води към верандатата на дървената къща. Отдавна не съм кална, косата ми се спуска небрежно покрай лицето, ясният ми поглед е наситен със синева, любопитството е заменено от желание. Пристъпвам. Вървя! Слънчев лъч раздира сивия балтон и целува лицето ми. Вратата на къщата се отваря и.... ооооо, сгрешила съм - слънцето е било вътре..... чакало ме е. Пратило е есента-красавица да ме повика. Помолило е вятърът-вълшебник да ме придружи. Постлало е пътека с цвят на канела да ме води. Очаквало ме и погледът му ме зове.
Ръка ръката улови,
дъхът на устни вече стон е.
"При мен сега си - кротко спри!"
Сълза-тъга финална се отрони...
И понеже няма начин да ми е чак толкова романтично, то поздравявам всички фенове с последната песен и им напомням, че другата седмица Скорпионс и УАСП ни очакват..... или пък ние тях....
и точно така си се реят. Гледам си старите постове и чак не мога да повярвам, че най-сетне утихна бурята покрай битката за Париж! По едно време се замислих дали нещо не съм объркала града, в който съм била........ аз виждам едно, то пък да се окаже друго. Е, и това отмина. Здравословните проблеми на дъщеря ми като че ли също взеха да се разрешават, мене ме освен коремът ниско долу вдясно, ме заболя и областа под сърцето , времето не спира да е белезникаво сиво, а слънцето да се крие като хлебарка от светлина и ............ ми писна! Ама ми писна, та чак ми доскуча от еднообразие. Егати животът......... трябва да има нещо отвъд сивото "пране" на природата отвън. И се замислих какво ще ли ще е то?
Вчера се прибирахме с децата от майка ми (тя живее в Горна Оряховица). Минахме през изключителния с красотата си край на България, който се простира от Търново през Севлиево, та до Ябланица. Вярно е, че карах, но това не ми попречи да гледам балкана от двете ми страни. Вчера беше и той еднообразен, но днес........ днес си пуснах ето това парче ииииии се плеснах по челото - ето така:
......... Ама как може балканът ТОЧНО през есента да е еднообразен? Неееееееее, там някъде, между Голец и Сопот се открива чудна долина.
Пътят слиза надолу, балканът се забива в пухените облаци, а долината пред тях разтваря полите си и сластно ме кани да стъпия в нейните влажни от есенната мъгла черноземи. Пристъпвам (макар и наум, макар и с ден закъснение) и очите ми се отварят широко - боже, как не съм го правила досега? Въздухът е пропит с мирис на листа, паднали от сутрешния вятър и намокрени от дъждеца. Сетивата ми се пробуждат едно по едно. Влезлият въздух изпълва докрай белия ми дроб и още с първото издишване, аз изпращам нелепата тъга и умора. Всяка молекула на въздуха ми носи енергията на природата и я предава на тялото ми. Ръцете инстиктивно се протягат нагоре.... искам да стигна върха, небето и слънцето. Искам да ги преодолея, да ги надскоча, да ги гледам като победител, а после бавно да падна в краката им, защото никога няма да мога да бъда по-голяма от тях. А и не го искам....... аз си мечтая да бъда просто като тях...... високо над простотата...... и достатъчно близко до естественото. В главата ми вече звучи това......
Краката ми стъпват леко и ефирно и калта като че ли отстъпва сама. Пожълтели бурени напомнят за дивото лято и неговите дълги, жежки дни, когато хиляди пчели са били гостоприемно приемани от цветовете на тези бурени. Сега са без листа, самотни стърчащи символи на края..... Онзи край, който поставя началото всяка пролет, когато малкото крехко и зелено стръкче любопитно ще пробие буцата пръст и за първи път ще погледне към синевата - негова майка до идната есен.
Бурените ги преодолявам без тъга - животът е решил така за тях. Самотното дърво в далечината ме привлича
и погледът ми попива жадно капките роса и мъгла от полуоголените кафеви клони. Дърпам един клон и разтърсвам короната на дървото колкото мога. Листопад от багри ме залива, а капчиците бистра животворна влага падат и потъват в очите и устата ми, мият бузите ми и се стичат към гърдите. Сякаш животът попива в мен. Листо с цвят на диня се закача за разпиляната ми коса..... не иска да пада още на земята. Но вятърът му предлага един танц и то не може да му откаже....... отлита. Този човек и неговият глас ми пасват идеално в този момент.
Поредният порив на вятъра вдига листата около мен и червеното, подгонено от огнено оранжевото
насочват своята игра към нещо малко в подножието на планината. Тръгвам без да мисля след торнадото от листа и цветове..... бягам и се гоня с тях като малко дете. Навеждам се и с шепи добавям още цветни листа в тази игра. Свободата увисва над мене и вече не е само внушение, а истинското ми състояние. Ускорявам стъпките си и вече не гоня "листеното" торнадо, аз се надбягвам с него. Предизвиквам го и руша крепостта на угнетеното ми съзнание ....... няма задръжки, има волност!
Малкото нещо в подножието се оказва ..... къща. Хубава, дървена къща.... без 2 липи отпред. С малка веранда, скосен покрив, покрит с листа, а коминът пуши и напомня за отдавна забравен уют на роден дом. Усещам миризмата на пушъка ..... дърво гори, отдава сетната си енергия на въздуха около него, превръща се в малки молекули аромат. Те се намърдват с поредното ми вдишване и в моето тяло се събужда закодираното в човешката природа влечение към топлина и взаимност. Не знам какво ще открия в тази къща, но знам, че това са последните меланхолични акорди за днес.
Небето се е надвесило ниско, листата се успокоиха и тихичко покриха земята, пътека се показа и ме води към верандатата на дървената къща. Отдавна не съм кална, косата ми се спуска небрежно покрай лицето, ясният ми поглед е наситен със синева, любопитството е заменено от желание. Пристъпвам. Вървя! Слънчев лъч раздира сивия балтон и целува лицето ми. Вратата на къщата се отваря и.... ооооо, сгрешила съм - слънцето е било вътре..... чакало ме е. Пратило е есента-красавица да ме повика. Помолило е вятърът-вълшебник да ме придружи. Постлало е пътека с цвят на канела да ме води. Очаквало ме и погледът му ме зове.
Ръка ръката улови,
дъхът на устни вече стон е.
"При мен сега си - кротко спри!"
Сълза-тъга финална се отрони...
И понеже няма начин да ми е чак толкова романтично, то поздравявам всички фенове с последната песен и им напомням, че другата седмица Скорпионс и УАСП ни очакват..... или пък ние тях....
Следващ постинг
Предишен постинг
от нещо, другарите от Скорпионс и УАСП че аман...
:)
цитирай:)
2.
ketcakuatl -
ДОБРО БЕШЕ!
18.10.2010 18:28
18.10.2010 18:28
Така е, човек понякога трябва да се вглежда в дребните неща които го заобикалят за да ги осмисли. Ти си го направила добре и благодарим че го сподели. Честно–чак ти завидях! Тия тъпи палми около мене са все зелени и взеха да ми омръзват. Забравих какво е есен.
цитирайketcakuatl написа:
Така е, човек понякога трябва да се вглежда в дребните неща които го заобикалят за да ги осмисли. Ти си го направила добре и благодарим че го сподели. Честно–чак ти завидях! Тия тъпи палми около мене са все зелени и взеха да ми омръзват. Забравих какво е есен.
Хахаха, благодаря...... Знаеш ли колко хора си мечтаят за палми и златист пясък. И само когато си имал есента с нейните зрели багри и палмите с тяхната искряща зеленина, знаеш какво точно ти липсва... Благодаря, че намина. :)
baimomchil написа:
от нещо, другарите от Скорпионс и УАСП че аман...
:)
:)
Аааааааааа, ще им даваме клеева тинктура май :)))))))).
анонимен написа:
С обич: Джаста
Охооооооооо, кой е дошъл на гости! :) Ей, пантичке, сега като се замисля много добре ще ти пасне главна роля в това мое пътуване....... И аз те обичам!
6.
анонимен -
eхааааааааааа, от Еми
28.10.2010 15:48
28.10.2010 15:48
Лелеееееееее че ми хареса, същото когато минавам Петрохан
цитирайдолината,
дървото,
листата
-
влюбих се!
Страхотни фотоси...
цитирайдървото,
листата
-
влюбих се!
Страхотни фотоси...
анонимен написа:
Лелеееееееее че ми хареса, същото когато минавам Петрохан
Хихихи, Емка, поне планината, която аз си представях и тази, която ти минаваш е една и съща! Ти си щастливка, че можеш да я виждаш ...... :).
vihrogonche написа:
долината,
дървото,
листата
-
влюбих се!
Страхотни фотоси...
дървото,
листата
-
влюбих се!
Страхотни фотоси...
Ей, Вихърче...... ние сме си романтични натури - дървета, листа, капки вода, лека мъгла...... хижа и любима музика! :)))
