Тази сутрин, вървейки към метрото се замислих каква беше лятната ваканция за мен?!? Ето от днес и двете ми деца (на 4 и 7 години) официално са във ваканция. Ще я изкарат тук, в София, с гледачка........ пълна противоположност на моите летни ваканции от преди 30 години.......
Моята лятна ваканция имаше цвят - ЯРКО ЗЕЛЕНОТО на лозницата на село, която аз наблюдавах през прозореца си от втория етаж на къщата. Спомням си, че с часове се наслаждавах на красивата назъбена и насечена форма на месестите й, изпълнени с вода от сутрешното напояване листа. А те висяха тежко надолу и само случайни пориви на вятъра успяваха да нарушат подредбата им. Гледах и блестящите „мостове” от паяжина, която паяците хвърляха между тези зелени острови – копринен едва доловим блясък, който при първа възможност беше доразвиван в дантела от неравни концентрични кръгове. А кръговете, свързани с „меки” връзки помежду си образуваха разнообразни геометрични фигури, в центъра на които тлъст паяк си почиваше, чакайки обяд. Вятърът издуваше от време на време „ранчото” му точно толкова, че да прати някоя и друга муха на сигурна гибел
. А те – мухите не липсваха..... нали е село. Дали от двора, където се разхождаха свободно кокошките и стоеше торта за градината, дали пък от падналите и изгнили череши и сливи под дърветата, мухите идваха, бръмчаха, удряха се в зелените тежки листа и отминаваха безследно. Пчелите пък се носеха с плавно трептене и на тяхното заплашително жужене дори тлъстия пайо не смееше да се заканва. Вятърът все така случайно подухваше и разклащаше нежно като майка зеленото море на лозницата. Сигурно трябва да съм била омагьосана от това тържество на багри, за да го помня толкова ярко......
Но моята ваканция имаше и мирис – мирис на напечената от горещото лятно слънце лайка. Мирис, който ти напоява сетивата, дава ти сигурност, че си си вкъщи и някакси ти нашепва, че всичко тепърва предстои. Едва ли като дете съм се замисляла, че това е аромата на здравето, което лайката дарява на хората като една от най-полезните билки в България. Всъщност едва ли съм се и замисляла, че мирише на лайка. Възприемала съм аромата на въздуха на село като нещо нормално и години по-късно, когато попаднах в подобна ситуация на километри далеч от моето село, се върнах със страшна сила в онези истински щастливи години от живота ми, когато с босите си крака шляпах по ниската и жилава лайка и вдишвах от цветовете й. А тя една такава, изникнала с мъка покрай бордюрите, незакрита от нито едно дърво или храст, не израстваше много защото я липсваше вода. Стелеше се ниско настрани с къси клонки, мънички листенца и набити цветчета..... и мисля, че беше щастлива просто да расте макар и жадна.....
Моята ваканция имаше вкус – вкусът на горещата пепел от неасфалтираните селски улици. Онази пепел, която й беше също толкова горещо, колкото и на нас, че чак я мързеше да се вдига във въздуха и да обикаля. Но когато нейният приятел вятърът я помолеше, тя не прощаваше на нито едни детски очи и усти..... и ние всички вечно бяхме с пепеляво-руси коси и вежди, а около устите ни се оформяше кръг с отчетлива тъмносива ограничителна линия между чистата уста, която беше пила вода и пепелявите бузи и брадичка. Пепелта, разбира се, на никой не пречеше и едва вечер в коритата със „слънчева” вода разбирахме, че сме се изцапали. Колко ли череши и сливи с пепел съм изяла, колко време отделяхме на това да се научим да спираме с контрата на колелата така че да вдигаме максимално много пушилка и колко пъти „порехме” прашните улици с гуменки така че да напрашим човека зад нас..... ВКУС НА ГОРЕЩА ПЕПЕЛ.
Спомням си, че аз можех да „докосна” моята ваканция – въздухът беше толкова жежък, че си го представях като желе, което можеш да разрежеш с една лъжица. Той трептеше измамно пред погледа и от сгъстената му горещина имаш чувството, че минаваш от „желе” в „желе”. Боже само като се замисля, че тогава не съм знаела за магнитни бури, за слънчеви изригвания, да не говорим, че слънцезащитна козметика би ми звучало термин от висшата физика
...... не, тогава ние спокойно си ходихме гологлави и голи под слънцето, в най-горещите часове от дните и бяхме здрави като камъчета.
А когато дъждът все пак решеше да ни разхлади, то отначало заваляваше горещ..., разтваряше „желето” на въздуха, покоряваше пепелта от въздуха и я връщаше на земята и се отдаваше на жадната прегръдка на напечената лайка, която го чакаше с упоритостта на която само един влюбен е способен. Ние бягахме под капките, газехме из локвите, пръскахме се с калната вода и пробвахме проходимостта на балканчетата си да минават през разкиснатата почва. А после се прибирахме с многобройни пръски от кал по краката, дрехите, че и лицата си.
Спомням си с умиление онова малко момиченце, което бях (и което още живее в мене), обуто в шортите си от твърд памучен плат – от онези, които на задното си дясно джобче имаха пришити гумирани емблеми, с памучна блузка или потниче, които не знам как майка ми переше, но никога не ми се караше, че са мръсни (а аз днес викам по моите малки муцунки за всяко мижаво петно по китайските им тениски за по 20 лв, иначе продадени ми за маркова стока, чиято себестойност едва ли надхвърля и левче
) и гуменки, които не се късаха и 2 сезона стига да ми ставаха и през двата. Спомням си как с часове обикалях сама с колелото си из цяло село и нямах страх, че някой ще ме срещне и може да ми направи нещо. Спомням си как си мислех, че карам слалом, минавайки на зиг-заг между акотата на овцете, които вечер овчарите прибираха. Спомням си колко горда бях, когато момчетата от тайфата ме избраха да бъда вратар на отбора по футбол на махалата (ако не го бяха направили щях да бъда много сърдита!!!!, а това си беше страшно – единственото налично момиче и то да се разсърди!
). Спомням си как брат ми не ме искаше (той е по-голям от мене), но неговите приятели даваха мило и драго и аз да съм в компанията и той се научи да ме иска също. Спомням си как с него возехме кученцата на нашата куче Роза (то на село всички женски кучета се казваха Роза) в ремаркето самосвала и колко смях падаше. А Роза ни гледаше с умните си кафяви очи и дори не си и помисляше да ни лае, камо ли да ни хапе – кучето знаеше, че ние-децата просто ги играехме с нейните деца. И тогава никога не ме е било страх от кучета – напротив, в която и друга къща на село да влизахме, аз първо при кучетата отивах да ги галя и да им се радвам.
Виж с петлите винаги съм имала проблем – нападаха ме, гонеха ме по двора и съм пищяла от страх да не ме клъвнат. После пък ги ядах с удоволствие с ориз
. А от шарените им пера ставаха най-страхотните индиански гердани, които с брат ми правехме. Пак с него си намирахме всевъзможни джунджурии по двора на село и в работилницата на дядо и с часове майсторяхме – я лодки от дърво, я пистолети, я автомати, я саби 
, я люлки, я копия, лъкове
или арбалети. Ох, тези арбалети – помня толкова ясно как всеки опит да ги докараме се проваляше и ние с брат ми бяхме толкова ядосани, че си обещахме тържествено никога повече да не изговаряме тази дума „арбалет”. А който го направи трябваше да изяде 2 лайна.... Силата на това обещание беше толкова голяма, че и днес се замислям преди да произнеса думата. Но така е с децата – когато те дадат дума помежду си – я спазват. Само възрастните клинчим и пълним кошницата с оправдания......
Помня и дядо, удоволствието, с което ми носеше първите пресни доматки, сладките чушки, които аз пълнех със сирене и ядях. Помня как дядо имаше време за мене да ми обяснява разни неща. Помня и как с усмивка ме накара да се поправя, когато един ден му казах: „Дядо, виж, небето се мести!”. А той ме попита благо: „Чочи, помисли – небето ли се мести или облаците се движат!”..... не ми каза, че съм тъпа или не мога да мисля....... напротив, накара ме да мисля.........
Той си отиде от белия свят, когато бях едва на 11 години. Може би затова винаги ми е липсвало общуването с възрастни хора и до днес с лекота говоря с всички баби и дядовци, които срещам по площадките........
Помня всичко, а което не помня само го чувствам вътре в себе си и се питам моите деца каква ваканция ще имат това лято?!? Кое от горните неща ще имат възможност някога да опитат и защо след като миналото лято си обещах, че за това ще съм свободна и ще съм с тях, аз все още работя....... и ми липсват?!?!
31.05.2010 16:18
Ели, предполагам, че си ти - този момент съм го забравила..... но е повече от прекрасен...... давам мило и драго да ми се върне само веднъж всичко онова, което имах тогава.... най-вече татко......
31.05.2010 16:25
Не ми беше трудно, вярвай ми..... те са толкова ярки в мене.... даже постно се получи, но все пак това е блог, не книга..... и ние имаме река на село - уж ни водеха да перем вълна, пък ние бягахме и си плувахме на воля......
31.05.2010 18:56
СВОБОДА :))
Благодаря.....
Може би трябва да доуточня, че всичко в спомените ми е толкова романтично, защото все пак живеех в град и само през ваканциите си бях на село...... може би затова съм била толкова щастлива.
СВОБОДА :))
Защо си анонимен?!?!
Нали..... още повече, че са спомени от едно село, което е на територията на община Търново :)).
