Тази сутрин станах свидетел на гледка, която ме върна с около 15-17 години назад. Пиша за това, защото смятах, че живеейки в София никога няма да мога да се насладя на онова небе, което в моите ученически години ме вдъхновяваше на път за училище.

Когато в 7 часа се "излюпих" навън си беше почти тъмно. Небето покрито с облаци и гледката беше типично софийска – мрак, влага и безброй сиви тераси с ветреещи се дрехи (все пак вчера беше неделя и всичко живо е прало). Сложих кафеварката на котлона с някакво тягостно чувство, че днес е едно обикновено начало на една тривиална седмица, на която единствената разлика с миналата е, че съм си вкъщи, защото дъщеря ми е болна:)) (да се зарадвам и аз най-сетне, че съм вкъщи!!). И само за 5 минути, които употребих за още по-баналните неща, които наричаме сутрешен тоалет (да се чеди човек що така се казва!?!?), природата ми беше сътворила прекрасна изненада. Слънцето явно беше намерило пролука сред купищата бели кълбета, които го скриваха, и радостно от отдалата му се възможност, беше промушило оттам най-прекрасните си лъчи. Отначало само в една точка на изток се виждаше прозрачния розов оттенък на небесния рисувач. И точно тази точка ме върна в утрините от ученическите ми години. Когато дните пак започваха с банално събуждане, серия от действия, които щеш не щеш правиш сутрин, щото иначе нещо ти подпира ..... и после тръгваш оттегчен към поредната си година учене. И това, което ме е събуждало и ме е зареждало е било небето на пролетта – ясно, все още с пастелен цвят, защото е рано сутрин. Свежо от вечерния дъжд, за който напомнят и размиващите се случайни облаци и ИЗГРЕВА – палитра от цветове с най-искрящи оттенъци, които сякаш се надпреварват в стремежа си да се насищат с цвят. 15 минути до училище – 15 минути спектакъл. И свежестта, която нахлува с всяко вдишване ........ свежестта на младостта, на енегрията, на желанието, на мечтите, на предстоящите велики дела. Е, тази сутрин, нямаше много свежест. То в град като София не можеш да разчиташ на това. Но гледката, която възприех с очите си, даде и на другите ми сетива онова усещане от преди ...... известен брой години.

Докато си мислех за всичко това, слънцето беше набрало сила. Проби все по-голяма част от „памуковото” поле под него и ИЗЛЯ себе си в багри. Подпали небето в цвят, за който сигурно словосъчетанието „огрено-розово” няма да е издържано лексикално. Но да, небето на изток беше огнено-розово. Все сме чували за огнено-жълто, огнено-оранжево, огнено-червено. Е, тази сутрин видях какво е огнено-розово. Прозрачна нежност, съчетана с огнен плам. Трепетност и устремена твърдост. Кратка уязвимост, заменена с уверена решителност ......... ето това беше тази сутрин небето над София ......... или пък чувството в мен!