Прочетен: 1684 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 27.10.2009 11:00
Стоя на брега, тъй сам и безмълвен,
вълна се разби и покоя отвя.
Дъх си поемам. С любов е изпълнен.
Вятърът сякаш магия довя......
Луната поглежда към моето място.
Самотница бледа с половин ореол.
"Недей! Ти знаеш най-ясно.
Той тук е. И тъй е прекрасно."
Момчето, което някога беше
за мене горчива тъга.
Което от съня ми покоя крадеше,
до мен приседнал бе днес на брега.
Музика няма, но въздухът пее
сърцето тупти и бяга в галоп.
Дали утре той ще се смее
а аз ще се крия на срама в незнаен окоп!?!
Въпросите много кръжат във безкрая,
но гледам през тях. И чувствам без страх:
че жива съм - днес се възраждам
и път в живота мой отново съграждам.
Пътят любов се нарича.
Настилка е онази луда игра,
на която мнозина от древност се вричат
и която живота запали ...... от малка искра.