Когато колата зави вдясно по отбивката от главния път, времето изведнъж замря. Асв (ф) алтът под гумите – същия: с дупки, с кръпки, със засъхнали животински изпражнения. Пътното платно е все така тясно, притиснато от напористи храсталаци и вече жилави големи дървета. Мъжът ми кара, на задната седалка са децата и майка ми. Стоя неподвижна, почти вцепенена на предната дясна седалка и си давам сметка как годините не са успели да изтрият нищо от спомените ми. Защо?! Защо точно тези спомени са толкова живи, ярки, пълни с виталност?! Защо отново се пренасям в годините, когато детето се прощава безмилостно с невинността и младото момиче заема неговото място?

 

И още „защо?”-та. Защо идеята да си отида на едното ми село дойде толкова неочаквано?! А желанието за това – силно и непреодолимо? Какво можех да търся там..... отдавна беше времето, когато ненавиждах да си ходя на това село. Мразех голямата градина, още по-голямата мотика и постоянно изникващата селска работа. Мамка му..... та аз бях само на 12-14 години..... това занимание за едно растящо момиче ли е?! Единственото, което обичах бяха старите, избеляли дочени дрехи на дядо – напук на всичко си ги обличах като чувал отгоре ми и ме кефеше как комшиите се опитваха да намерят човека под тях.... Носех ги мръсни, раздърпани, свлечени и позирах нарочно и напук на всички любопитни и неодобряващи погледи. На ви сега – карате ме да работя, аз пък ще изглеждам като клошар! На кого ли му е пукало де......

 

Оттогава са минали .... над 15 години. Мислех си, че ненавистта ми към кърската работа и спомена за гадното настроение, с което се сдобивах при мисълта, че моите съученици отиваха на излети и купони, а аз трябваше да дишам праха на черната земя, отдавна е сменена от цяла камара невъзможни по това време емоции! И ей така изведнъж – да искам да си ида на село! Там няма никой. Дядо ми почина още 88-а година, а баба ми дори по-отдавна. Къщата беше ограбвана над 15 пъти от мангалите и вече си бях доставяла това удоволствие – да си ида на село и да злорадствам, че никой не може да ме застави отново да работя по цял ден! Ооооооо, какъв кеф изпитвах тези няколко пъти, когато си отидох точно по този повод!

 

Но сега беше различно. Колата подскачаше по неравния път и мисълта, която влетя коварно през отворения прозорец на моята врата ме вледени! Преди 5 години и малко, татко ни помоли (мен и мъжът ми) да го заведем на едно изворче. Там сега имало чешма, но навремето е било изворче и той е наливал стомни със студена вода и ги е носил на жетварите на нивата. Бил е дете. По това време, когато ни помоли за горното, татко вече умираше... плащах на рака данък, който не дължах по никакъв начин! Не беше осъзнал, че си отиваше, но го чувстваше. Искаше да мине по места, на които е ходил като дете – това изворче, любимата му река Росица, нивите, които техните са обработвали. И да ви кажа – втрещих се! Не мисля, че умирам в този момент, но защо и аз исках да измина този целия път назад към моето юношество. А и аналогията не беше съвсем точна – татко искаше да види свои любими места, а аз – ненавижданото от мен село Крушето.

Колата си подскача по кратката трикилометрова отсечка към село, която познавам до болка. Дъбовата гора е вдясно, а вляво е „новия” язовир. Малко по-натам пак вдясно е гробището, а след него вляво е зърнобазата, после бариерата и насреща ми се блещи още по-олющена, прашна и мръсна маслобойната. Господи, как мразех да ги виждам – напомняха ми на дочени дрехи, несвършваща трева и голяма мотика.

 

Да, и сега са си там и отново не съм спокойна. Не че някой може да ме накара да правя нещо против волята си. Но защо се чувствам така?!? Дали най-сетне ще открия отговора на дългогодишния ми сън, в който се будя в стаичката с варосани стени, с джамала в дъното, двете легла с дървени греди отдолу, а отвън лозницата лениво поклаща големите си силно нарязани листа и усмихнато ме поздравявя. С един единствен филиз е успяла да се захване за синьото черчеве на малкото прозорче и ми подаваше като за здрависване нежно жълтеникаво листенце, току-що родило се. Толкова пъти, толкова много пъти се будя с този образ. Небето е неизбежно синьо, въздухът е тежък от горещина, а моят свят обикаля четирите варосани стени. Спира поглед върху везаната картина за стена, на която двама влюбени се возят в разкошна гондола, покрита с цветя... Тя с невъобразимо красива кринолинена рокля, а той с фрак и панталони от времето на Наполеон. На брега ги чака тяхното място – разточителен дворец с много знамена на върха си. И не само погледа, ами цялото ми същество се спира на тази прекрасна картина от конци и плат и не виждам, не желая да виждам дочените дрехи, закачани върху закачалката на стената.

 

Ще полежа още 5 минути, може и 10 и чак тогава ще посрещна съдбата си... Оооох, всички сега са на излета. Мамка му..... защо точно на мене ще ми се случи да имам село с около 3 декара зеленчукова градина?!? Точно сега ми се мисли за момчета, музика и свързаните с тях неща, а ..... поредата леха с нещо си ме чака да ида.

 

Спомям си ясно и двата дървени стола, малкото прозорче, което гледаше към съседната стая – и то със сини черчевета. Другата картина от плат и конци, закачена на срещуположната варосана стена. Всъщност това им беше предназначението на тези картини – да висят върху стените и когато човек се облегне, да не го цапат. Или пък да не се цапат завивките на леглата.

 

Мда, и тя е там – „Призракът на Ляно Естакадо” на Карл Май – лежи си отгоре върху белия джамал и ме чака да я подхвана – за 7-и път сигурно. Толкова много пъти я четох и два пъти повече желаех да съм на мястото на дебелия Джими (е, години по-късно го докарах и аз поне на дебелина.....), дългия Дейви, Олд Шетърхенд... исках аз да съм в пустинята и сама да вземам решения за нещата, които да правя!

 

И когато това все пак се случи, се опитвам да се върна 20 години назад. Защо?!?! Спираме пред къщата.......... дуварът е като свлачище – безбройните дъждове са отмивали калта и сламата на неправилните му кирпичени тухли. Някъде има цигли, но като че ли повечето ги няма. До лявата колона, на която е закачен вратника, все още има ръждясали кабърчета – някога държаха некролозите на починалите ми роднини..... И този на татко беше там...... има ли сила да спре тази мъка?!? Вратникът е пропаднал, а някога зад него чувах радостното лаене на Рижко или пък Лори – моите кучета. Компания им правеше и Джени – последната издънка на вечната Роза – помияр от най-класните. И когато им подвиквах иззад затворената врата, те усилваха радостня си лай, усещах даже как все по-силно клатеха опашки и чакаха да ги прегърна и освободя от глупендерските верижки. Слава богу, че след смъртта на дядо майка ми се съгласи повече да не вържем кучетата.

 

Сега обаче няма никой. Поглеждам между процепа на двете крила на вратника – дворът е ................... олеле....... бъзе, по-високо и от мен. Трева – едната полегнала и изгоряла вече от слънцето, другата тепърва избуяла. Не виждам циментовите пътеки, които водеха към къщата и плевнята. Влизам – всички влизаме, но сякаш съм сама! В този момент ми е трудно да комуникирам дори с децата, а исках да им разкажа къде си играехме с вуйчо им на майки и бащи, или пък изработвахме нашите тотално неуспешни арбалети. Къде беше и люлката, от която паднах и си сцепих устната. Как да им обясня колко много сме ритали топка на двора, който не съществува – тотално превзет от бъзе и трева. Ама и не искам. Не ми се говори. Сякаш съм отишла на среща със стар приятел. Спомените..... в един миг те се материализираха, сякаш бяха хора и се втурнаха към мен, прегърнаха ме и паднаха на колене, ридаейки. Бях ги изоставила..... бях си заминала с писъци и много нови надежди далече от моя град и от това пусто село. Бях избягала от себе си, но оставяйки душата си там. На онова „омразно” място, което благодарение на своята изолираност даде възможност на фантазията ми да лети, даде свободата на мечтите ми и положи здравата основа на надеждата, че „най-доброто предстои!”.

 

А аз го бях изоставила. Тези бурени по двора истински ли бяха, или са тръните в моята собствена душа?!? Рушащата се къща действителност ли бе, или гледах към съкрушеното ми сърце? Не можех да вляза в моята стая с варосани стени, защото сигурно къщата щеше да ме затисне, но ..... прозорчето, онова със синьото черчеве – то ме гледаше усмихнато и зад здравите все още стъкла стоеше едно младо момиче със замечтан син поглед, галещо прорасналия филиз на зелената асма, който влизаше в стаята. Мамка му, какво бях направила със себе си?!?!

 

Исках да се тръшна на земята и да се разрева така както аз си мога. Да удрям, да викам и да крещя, да стана и да прегърна тази разрушена кирпичена къща, а после когато целуна рушащата се мазилка да й благодаря, че ме направи такава каквато съм! Че ми даде моите мечти, моята свобода и простора на необятното синьо селско небе! Аромата на черната земя, така опияняващ в жежките летни вечери. И безкрайността на селската поляна, на която от време на време отсядаха катунари – седях в близост до тях, затръшнала оранжевото ми колело „Балкан” и ги наблюдавах благоговейно – тогава си мислех, че са безкрайно свободни, щом пътуват постоянно..... И мисля, че не бях сбъркала!

що за неграмотност? (

Ми човешка.......

Чери, хвана ме за гърлото твоята изповед! Нещо толкова познато и истинско!
Поздрави, мила!

Много благодаря! Много наистина....... щастлива съм, когато разбера, че не съм сама в ..... самотата и търсенията си!

Абе Подчовек, точно това ли успя да видиш от целият този постинг. Ебати и инфантила осакатен.

Селяни защо се домъкнахте в София? Като ви стискат гърлата, марш обратно по селата. Синьото прозорче? Ти туркиня ли си? Само турците си вапцат джамовете в синьо.

http://www.youtube.com/watch?v=g_u_q1dZpFY&feature=related

Човек не може да избяга от корените си.

ФАКТ!

Мъка...мъка...по хубави спомени, колко добре си ги описала.

И на моите едни баба и дядо бяха боядисани в синьо,но не бяха нито турци,ни помаци.И мен от години ме влече на село,макар че също го мразех когато ме пращаха там....накрай света:)
И не мога да си обясня това чувство и аз.Искам там!
Живея на най-многолюдното място на света:) и ходя измежду тълпите от различни националности с моята тайна:).......едно село накрая на света!
Опустяло,но и почти същото.
Дали децата ми някога ще изпитват нещо подобно?Ако-да,значи е някаква тайна на кръвно-родственна връзка....знам ли....!!
Някой знае ли?

Аз все още нямам отговор. Дори след години търсене, дори и когато вчера написах терзанията си...... обикновено като напиша нещо и се оттърсвам от мъката. Но... все още нямам отговора, който ми трябва!

Знаеш ли, провокирана съм от един коментар по-горе и не мога да се сдържа да не те попитам: колко пъти жителите на това най-многолюдно място на света са те наричали селянин/селянка и са те пращали на майната си защото не си роден/а в техния град.

Мисля си и вече знам на какво ще е посветен някой от следващите ми постинги. Но преди това ми се ще да си изясня докрай - "напрежението" софиянци/всички останали чисто наша българска простотия и немощ ли е или пандемично състояние и по други краища на света?!

По всички многолюдни градове/столици на света, да живееш в тях е непрестижно. Като наказание. Там е пълно с имигранти, бездомници, крадци, неудачници, престъпници, просяци и всякаква измет дошла в големия град с мечта за нещо по-добро. Истински богатите хора живеят извън тези клоаки, като пътуват по стотина километра са да работят в тях. Там никой няма да те нарече селянка, защото и той самия е такъв, прибирайки се вечер в имението си.
В България, нещата стоят различно. Живяла си 15 години в затънтено село. Постави си ръка на сърцето и признай, за тези години каква е била мечтата ти? Единствено да се измъкнеш от него. Селяшкото е нагласа в мисленето. Колко са късали от залъка си родителите ти, с едничката мисъл да не живееш техния живот? Да не ставаш в 3 ч. за да береш и нижеш тютюн. Ако те бяха научили да тежиш на мястото си, сега тази порутена къща щеше да бъде само като украса на един прекрасен двор и мил спомен. Дошла си да се накатаеш в софийска панелка, но пък съселяните, знаят че "детето" работи в "СОФИЯ". За тях София е като Париж за софиянци. Като ви боли толкова за родното, защо го загърбвате и бягате от там, а не го превърнете в удобно за живеене място?

са си типичните Орки, страдащи от комплекса да бъдат подчовеци :)

А твоето мислене е ограничено и осакатено. Не можеш да осъзнаеш кое е по-лошото. Истински се забавлявам с орки като теб :)

Взех ли ти работата - взех ти я. Създавам ли ти трафик и задръстване - създавам ти. Сера ли ти в града - сера ти. КЕФ.
:)

Watch the damned (God bless ya)
They're gonna break their chains (hey)
No, you can't stop them (God bless ya)
They're coming to get you
And then you'll get your

Balls to the wall, man
Balls to the wall
You'll get your balls to the wall, man
Balls to the wall - balls to the wall


You may screw their brains
You may sacrifice them, too
You may mortify their flesh
You may rape them all

One day the tortured stand up
And revolt against the evil
They make you drink your blood
And tear yourself to pieces

това е най-вълнуващата изповед, която съм чел в този тъп сайт.
Ако имаш възможност - издай го на хартиен носител този разказ!
Много чисто написано, с голяма емоция и такава тъга...
Желая ти всичко синьо и щастливо в сегашният ти живот!
Направо ме стисна за гърлото. Истински духовен катарзис!

Благодаря... Предпочитам да не пиша нищо повече, защото думите ще развалят впечатлението.

Никой не може да избяга от миналото си.То ни напомня какви сме били,с копнежите и мечтите ни, с наивността ни от детството.Какво по-чисто и истинско? Аз също обичах по цяло лято да си ходя на село,безгрижието и спокойствието ми липсват и сега.Имам баба и дядо,които все още живеят на село,и се радвам когато ни посрещат и двамата.Дано не стане и нашата къща като твоята Чери-обрасла и празна.На мъжа ми къщата на Кръвеник е пред събаряне,толкова пуста и неподдържана...Дано са живи още дълги години баба и дядо,за да може да пратя и моето дете поне за месец на село...Много се радвам да прочета написаното от теб,както винаги много искренно и чисто...Дора,Габрово.

последствия от този ми постинг! Благодаря ти!

Аз обичах да си ходя на село, когато бях малка. После нещата се обърнаха... мисля, че е ясно от писаното горе. Но си давам сметка колко важни са наистина първите 7-10 години от живота на един човек - спомените, които са натрупани през този период са най-дълобки, трайни и въздействащи. И като родител се замислих над това....... Какво ли ще си спомнят моите деца след 20 години?!

Браво! И аз мисля,че има много хляб в твоите писания- и за ума, и за душата. Повечето деца от соцгодините имат подобни трепети и усещания- имали са дядовци и баби на село и са изкарвали там летата. Аз съм родена в неголям град, но все пак град. Едните ми баба и дядо живееха у нас, а другите- в по-голям град. Няма да ти кажа колко ме беше яд, че нямахме село. През лятната ваканция всички зачезваха, улиците опустяваха.
Мисля,че болезнеността на спомените за тези години е свързана донякъде и с факта,че това са спомените от детството - безвъзвратно отминало, и от хора, които вече не са на този свят. Дори къщата ви да беше непокътната, щеше да ти се стори съвсем различна-всички знаем,че детските очи виждат по друг начин.
Критиците са странно нещо. Първият излиза с такива банални и изтъркани фрази, че въобще не се нуждае от коментар, а вторият - от най-многолюдното място на света- бих попитала какво прави той на въпросното място, а не е в някое подобно на Крушето село? Аман от родолюбци, живеещи на хиляди километри от България! Няма нищо лошо, че си избрал друго място за себе си, но защо критикуваш отвън- ела ти да живееш по селата, дето няма нито път, нито училище, нито болница, нито пък дори аптека? Едно е да отидеш наготово в английската, австрийската и т.н. провинция, а съвсем друго- в българската. Ние, живеещите тук, не сме нито мазохисти, нито идиоти, та да предпочитаме пренаселената и мръсна София. И на нас ни се живее в къщичка с дворче и зелени улици. Това обаче е положението в момента и ние работим, за да го променим. А какво правите вие, дами и господа, от най-населените мегаполиси, как помагате? Българските емигранти са склонни да подценяват останалите в България, поради същата причина, поради която "кореняците софиянци" /каквото и да означава това/ наричат хората от другите населени места в България "селяни".Сигурна съм, че след време българските села ще се възродят-макар бавно и трудно. Малко бях off-topic,но се ядосах на опорочаването на хубавия разказ!

Да не кажа, че повече бих искала "на живо", ама дотогава с Диди удържаме фронта. Сега това как ще се изтълкува...... не знам :))))))))))).

В твоето положение е бил и Момчил - също е нямал село и също за това говори как Пловдив е опустявал лятото.... Еми, мен ако не бяха ме мъкнали по село, поне Горна щеше да е с един калпак по-пълна :)))))). Но.... сега виждам, че ..... това е изиграло своята роля и че...... не бих заменила всичкото онова време с никакво друго. Предпочитам моя сън, в който асмата ми се поклаща зясмяна през прозореца, пред другия на панелни съборетини посред знойни лета.

Лично за мен на човек му е нужен простор, за да се развива. Нужно му е........... НИЩО. Да, едно голямо нищо, за да може неговата фантазия да го запълни с НЕЩО. Иначе получава всичко наготово и това се нарича краен консуматор. Други ползват думата "софиянци". Всъщност тук е напълно съпоставима аналогията с децата - пусни им детско и не чакай да строят кули, самолети, къщички за кукли и т.н. Спри им ТВ и компа и иди след час в детската стая - дори и сред разтурията ще видиш материализирана една детска фантазия!

Тъй си е- от нямането какво да правиш май се оказва,че има най-голяма полза- излиза,че и скуката е полезна, хи-хи!

Поздрави за написаното !

Благодаря!

Затрогваща изповед! Благодаря на авторката й за доверието и смелостта да сподели,да разкрие пред непознати съкровения си,толкова уязвим вътрешен свят и болезнено лични преживявания. Ще се опитам да запазя добрия тон и да се въздържа от коментар по повод на злостните и неуместни подхвърляния ( по-горе) на същества с по-ниска вибрация. Нека си коментират Милко Калайджиев и Преслава. и т.н Тук не им е мястото.Всяка жаба да си знае гьола.

Кореняк софиянец съм. И двамата ми родители са от град - майка ми беше софиянка, татко - от Варна.
От 5-6 години обаче не живея в София. Някога нашите успяха да купят едно място, на което направихме вила. Всъщност си беше масивна къща, която с малко идеи (и заеми) се превърна в удобна обител за всяко време на годината. В блока ни в София оставихме миризма на лайна, студ (съседите изповядваха философията, че Вальо Топлото и сие са мошеници, затова държавата им дължи безплатно топло, та от Топлофикацията направо ни спестиха и разходите за топла вода) и скандали между съседа и майка му по повод на това кой е изпил парите за погребението на бабата или за сметката за тока... Толкова по въпроса за софиянци и селяни. Всъщност само един селяндур би използвал понятието "селянин" като обидна дума. Да, аз станах селянин. И не ме е срам от това. Всяка година като се прибера садя домати и краставици (за друго просто няма време кога да го приберем) и ги гледам с наслада.
В сърцето на Европата, където живея, не е моя свят. Прочети последния ми постинг и ще видиш за какво става дума. Там, в България, където живея, има един пропаднал алкохолик и клошар - Ванката. Живее с жена си и изтърсаче на пет годинки - прекрасно русо момиченце. През лятото то ходи босо - двамцата нямат пари да му купят и обувки. Въпреки това обаче се държат с детето по начин, който е непознат за много хора в "цивилизацията" - нито го бият, нито го малтретират, при все че винаги нямат пари и през ден са пияни.
Тази година си зададох въпроса - дали Ванката и жена му не са много по-свободни от нас, живеещите в "цивилизацията"? И дали не пият, защото виждат това, което ние не можем?
Не знам, отговорите са твърде малко, а въпросите идват по няколко наведнъж. Тази вечер ще насадя още някое цвете в двора на белгийската ми къща, това поне за частица време ще ме успокои и ще ме пренесе в онези времена, които ти описваш в постинга си...

Поздрави!

Това може би е най-краткият и най-съдържателният отговор към подчовеците! Благодаря за коментара!

От много време търся отговор на това какво е свободата?! И се опитвам да я уловя, но вместо това само се ограждам с още рамки... Замислям се за пореден път и мисля, че пръст в този стремеж имат моите родители. И двамата са от село. И двамата са направили "немислимото" да завършат университети - единият в Търново, другият в София. Дали пък първо те не са направили крачката към свободата?! И после да са ми я предали с гените си? Или пак попадам в някакъв коловоз..... защото като че ли свободата няма нужда от описание и стремеж. Май по-скоро е състояние на духа.

Щеше ми се и аз да можех да садя любимите си цветя! И все си мисля, че и за това ще настъпи момент!

Радвам се, че мина. И да ти напомня, че щеше да пишеш за един концерт....... или аз съм пропуснала този твой постинг?!

Дано по-скоро се сбъднат мечтите ти. И моите, които са свързани или с България, или с брега на Каталуния и Пиренеите...

Леле Чери, напомни ми за концерта, дето беше в Белгия или някой друг?

така ме разчувства с този разказ. И на мен ми е болната тема. Често сънувам къщата на село при баба, но нея вече я няма. Събориха я, за да не се разруши сама. Дори вече няма къде да отидем. Само до гробищата. Тъжна картинка. А беше толкова хубаво, безгрижно и чисто. Хубава и спокойна седмица!

Ето това имах предвид http://www.graspop.be/en/bands/index.html

Маконт, благодаря за включването!

Ясно, точно за него си и мислех, задължително ще постна нещо :)))

Искаш ли да видиш първия ми постинг. http://lubara.blog.bg/izkustvo/2008/03/08/toplinata-na-spomena-razkaz.171064
Друго нямам какво да добавя.

Видях... т.е. прочетох. И топлото слънце на моето село изгря за малко в мрачния офис... така беше...... едно време.

Оххх...колко хубаво е да знае човек че все още има хора като теб. Думите, които си написала ще останат с мен завинаги. Преводох ги на Jamie, Емчо и Алина. Прегръдки от всички ни!

Ивко, просто благодаря! ....... Да кажа, че съм развълнувана е слабичко... може би се чувствам така както се почувствах първия път, в който Момчил ми връчи твоята книга и ме накара да прочета статията за Ланс.... бяха минали няколко седмици от смъртта на татко.... Седях с томчето в ръка почти като отнесена и си казах, че ако имаше нещо подходящо за четене в този момент от живота ми, то е точно "Живей силно"........ и така! Живея силно и не изпитвам каквито и да било съмнения от това да пиша откровено за произхода ми...... а имаше времена, когато се срамувах от факта, че имам 2 села..... но без тях, без самотните лета, които съм изкарала там нямаше да бъда същата.....