Миналата седмица успях след почти 9 месечно заточение в столицата да се прибера до моя град. С децата и да си починем преди 15 септември. Имах възможността да изляза за малко сама из града, така както преди около 15-16 години и да походя. Беше под едно сиво и мрачно небе, каквото беше небето над България миналата седмица. Ръмеше ситен дъжд, който заедно със сивото небе усилваше едно много тежко и мъчно чувство в мен. А именно - чувството за безнадеждност и обсебваща скука. Вървях и си мислех, точно като преди 15 години, какво би правил един целеустремен, мислещ и желаещ да работи човек на такова место. Човек на 18-20 години. Казвам както преди 15 години, макар да не не съвсем вярно, защото тогава  не ми пукаше за нищо наоколо - знаех, че завърша ли гимназия, изчезвам оттук - възможно най-далече така че да получа мечтаната свобода и широтата на големия град. Сега се чувствах обаче подтисната. Имах чувството, че усещам подтиснатостта на хората в моя град; чувството за безнадеждност, за еднаквост, за рутина и сиво ежедневие на цял съзнателен живот. Дъждът валеше и как исках всичко, което ми е в главата да беше на лист хартия и дъждът да размие мастилото, с което са написани мислите ми. Така че да се оттърва от тях. Уви, сивото продължаваше - сиви блокове, сивия механотехникум, сивата улица, сивите коли, сивото небе  ааааааааааааааааааааа сиво до полуда.

Чудя се дали тази сивота беше само в мене, дали защото времето беше такова или това е реално положението в малките градове на България. Чудя се какво би могъл да прави човек, който е енегричен на такова место. Чудя се, защото много често се улавям да мисля, че в столицата ми е напрегнато, нервно, шумно, прашно, осрано, претъпкано и какво ли не. Копнея уж за тишина, уж за спокойствие, уж за не знам какво още. А какво се получи??!?!? Че като отида на такова место виждам и чувствам само една безнадеждност. Как живеете, хора, в малките градове? Вашите мечти стигат ли до оня, който ги изпълнява? Въобще мечтаете ли?!? Какъв е вашия живот?

Едно обаче ме зареди за всичките 9 дни - лицата на хората. В моя град хората все още са усмихнати, приветливи и вървят спокойно, бавно......... имат време за всичко. За живота си. Дано да е щастлив!

Нима за мечтите има значение къде живееш?

А какво ми е цветното на ежедневието в столицата?!:)

Определено мисля, че за мечтите има значение къде живееш. Какво те заобикаля. С кой общуваш. Какво познание получаваш всеки ден. Как живееш живееш. Въобще какво ти е битието.

Столицата може да е грозна, но животът в нея е шарен. Жалкото е, че софиянци не го оценяват. Може би точно защото живеят тук и имат почти всичко. Защото когато отвориш страницата на културния живот за София и видиш по 20-ина и повеч обяви за постановки, изложби, концерти, хепънинги, събирания, детски празници и т.н., можеш да си избереш и да направиш нещо цветно за себе си. Има градове, където не само няма избор, ами няма и нищо.

Различаваш ли мечтите от амбициите?

Всъщност мисля, че са като сиамските близнаци.

едното е възможно постижимо, другото - невъзможно желано.

Много ограничен и комплексиран коментар.Който е достатъчно широко скроен,за него няма знаечие къде живее.Проблема е ,че сред доста хора в Б-я липсва инициативност,предприемчивост,желание на работят за родните си места.То лесно да се натъпкаш в София,при другите селяни,трудно е да останеш и да създадеш нещо.Това ,което различава гражданина от селянина,селяниня знае само София .Друг е въпроса какво е радостното и възвишеното на живота там.Провинциалноста не я търси в родния си град ,а в себе си

Изключително тесногръд и ограничен поглед на(Д) това което е написано. Да си широкоскроен означава и да гледаш отвъд собствените си виждания, т.е. да се поставиш в позицията на пишещия... общо взето затова дълги години все още ще се говори за провинция и столица.

Много добро определение. Макар да мисля, че в даден момент не е възможно да определиш кое за кое се отнася. В даден момент мечтата може да се превърне в амбиция, а амбицията....... да остане мечта.