Есента ме прегърна. Топло. Силно. И по човешки. Прибрах лятото в гардероба и сълза близна бузата ми. Моето прекрасно, горещо лято. С него тичахме към юнското слънце. Намигаше ми през кристали морска вода, подарени ми от юли. И танцувахме лудешки по върховете на България в лъчистите августовски съботи. Моето лято и милото ми слънце. Прибрах и последната рокля в раклата... капакът й затисна един непослушен воал.... не иска, горкият, да се губи в мрака на зимата. Как да знае, че тя е толкова бяла и синеока?!?!

Есента ме целуна. Топло. Силно. И по човешки. Вървя във влажната вечер и тъмнината й ми разкрива повече отколкото светлото на деня. Недоловими аромати изпълват въздуха над влажния асвалт, черни вади се спускат и мокрят подметките ми. Звуци, отдавна загубили пътя към сърцето ми, вилнеят и увещават есента да ми ги представи. Топло е! Краката искат да следват спомените, но те са толкова далеч, назад в лазурните капки на искрящите от белота морски брегове на Лефкада... Вечерният глъч на пристанищния град се възражда и аз обикалям по крайморската му улица, стъписана от многообразието на цветове, музика, аромати....

Есента ме вдигна на ръце. Топло. Силно. И по човешки. "Анелия, не помниш ли?! Аз съм твоя любим сезон! Ти ме обичаше толкова силно! Обичаше канелата на дъхавите есенни бразди. Неустоимата романтика на влажните утринни мъгли! Рехавата забрадка на късната есенна гора.  Огнената октомврийска феерия на майстора с пъстрата палитра! ..." Спирам и се озъртам. Слушам и не мога да си спомня какво забравих?! Кой ми говори... навеждам се и потапям пръсти в стичащата се влага на есенния дъжд... усещам сладост, сдържана топлота. Предизвиква ме... Иска да пусна лятото и да забравя синия му поглед...

Есента ме завъртя. Топло. Силно. И по човешки. Обърнах се и усетих нетърпеливия й дъх. Копнежи от зряло злато, карминено червено, гъсто зелено и ръждиво оранжево изваяха неземната премяна на моята душа. Карнавал на цветовете удари първи барабани. Затанцуваха ветровете и листата. Клони отмериха ритъма. Ситният дъжд намокри шоколадовите поля и мъглата подгони палавите слънчеви лъчи. Облаци късаха памуци от телата си и ги разхвърляха в избелялото синьо на небето. Вихрушки смесих аромати на гнила трева и есенен пушък. Сякаш целият свят беше запален в дивия огън на природна стихия. "Сега харесвам ли ти?! Още ли си искаш лятото? Или... ме обичаш както преди?!"

Есента ме прелъсти! Топло! Силно! И по човешки... Отдадох се на стихиите й. На странностите й. На непостоянния нрав, сменящ топлината с парлив студ. Обичам усмихнатото й слънчево лице в ясните дни и се свивам под тежестта на мощната й прегръдка от дъждове. Обичам тежкия й нрав от мъгли. И  мълчание на оловното небе. Влюбена и щастлива, когато си говорим.... , нетърпелива и търсеща, когато чакам слънчевата й усмивка...... Есента, която…. когато … обичам!