Колко пъти ви се е случвало да пътувате из България без да бързате?! Да имате цел, но не и строг краен срок за нея? Да ви очакват, но без да ви държат сметка?! Да се наместите удобно зад волана на колата и оставили всякакви тежки мисли и недодялани проблеми, да се втурнете от единия край на страната, та да стигнете чак до другия?!

Признавам, че за годините, в които живея далеч от моя роден град - Горна Оряховица, доста съм попътувала като именно тя - Горна, е била крайната цел на тези воаяжи. Дали оставила Пловдив зад гърба си пресичам напреко грапавия гръб на Балкана или следвам величествените му извивки след София, стигайки до солената прегръдка на Варна, това сега няма значение. Нещо друго ме вдъхнови и събра впечатленията на моите почти 20-годишни завръщания. Защото няма какво да се лъжа, едва когато вдишам от блясъка на прекрасния Царевец, а след Арбанашкия баир пред мен се ширне полето с безкрайните нивя на селата около Горна, се чувствам у дома си. Признавам си - там не мога да живея. Свикнала съм до полуда с нервността на София, а преди това и с Пловдивското назландисване и нищослучването в град като Горна Оряховица ме унищожава. Но не е време сега за тези откровения.

Ще ми се да ви разкажа за онази наша България, която се открива, погнеш ли дългия път от Варна към София. В самото начало се гоните с хълмове, по чиито склонове белеят вили. В ранната есен цветът им е тъмнозелен с отделни оранжево-червеникави точици - сигурен признак за отиващото си лято. Но подозирам, че пролетес тези сега почти скучни баири се къпят в розовото и бялото на нацъфтелите плодни дръвчета.

Има само едно положително нещо в това дадена магистрала да е в ремонт. Всъщност мнозина биха казали, че именно това е най-лошото, но за мене беше шанс да ме отклонят по обходния път. Че как иначе щях да попадна на високите полета, очертани от ниски хребети с пясъчен цвят, които вред бяха осеяни с царевични и слънчогледови ниви?! Така наситени в жълто и тъмно кафяво сякаш ти разказват за отминалите жежки дни на синьото лято; за безбройните щъркели, стъпквали малките стръкчета, за скорците и хилядите красиви пеперуди, разнасящи с крилата си цветовете на природата.

Заглеждали ли сте се по указателните табели за безройните селца някога подклаждали живота по тези земи?! Всъщност се опитвам да ви попитам - дали четете имената на върху тези табели?! Защото аз се дивя всеки път и се чудя каква ли история, човешка драма или щастливо събитие крият те?! Ето ги и първите от тях - Доброглед, Слънчево, Припек! Кажете ми, че не създават у вас асоциации?! Няма да ви повярвам, ако кажете, че не е така! Минавам през Припек и макар температурата на въздуха да не се е променила, незнайно как и защо ми става по-топло, по-уютно, по-лежерно. Кое ли е накарало хората, живеещи тук, да кръстят така селото си?! Не знам.

Пътят е неумолим като мъж със сластен поглед и се предавам на неговото желание да продължим заедно танца си насред България. Редят се Кипра, Повеляново, Ветрино, Зайчино Ореше. Слънцето грее напреко, небето е кристално синьо - сълза в очите сякаш, а сенките на крайпътните дървета се гонят с мен в неспирен бяг. Сами сме на шосето - само аз, децата и колата. Дали да не спра?! Защо не? Двигателят замлъква (това смълчаване на колата винаги ми донася стрес..... но това е друг разказ). Прах покрива краката ми веднага щом изляза от колата и в схватка с вятъра се разнася наоколо. Листата по дърветата шумят нежно, неспирно, така както са го правили години наред другите преди тях. Онези листа от миналата година, от по-миналата, от десетилетия назад. Само грубите стволове напомнят за вечността на кръговрата, наречен живот. Впивам поглед и отвъд представлението на крайпътните дървета - там, където се открива истинския безкрай на земята. Безлюдна нива със златиста коса, опърлена от слънцето, стига до хоризонта и после изведнъж потъва. Висок хълм недалеч спира едно пухкаво облаче в небето. Разменят няколко думи и облачето побързва за някъде, разкъсало бялата си рокля. Жужене на жици - близо до мен, макар и в нивата, има висок електрически стълб. Ято птици прорязват въздуха и шум на крила подхваща ниските тонове в песента на тока. И внезапно звук на приближаващ автомобил отнема безвремието на този момент. Трябва да продължа.

Плиска, Преслав, Мадара - цялата история, цялата наша България се побира в тези кратки наименования. Спомням си макар и бегло как преди 5 години стоях в подножието на скалата, където е изсечен мадарския конник и попивах от енергията на земните недра. Невидими, но все пак осезаеми вибрации докосваха настойчиво тялото ми, напомняха, разказваха и ме заставяха да разказвам и аз за миналото на тази земя, за славата, за паденията и за вечните послания, които предците са оставили. Тази същата енергия съществува и съм усетила само на още две места - Рупите и Старосел - с дъх на вино, жени и война!

Като подхвана двулентовия път след Шумен, сякаш попадам в друг свят. Дали е по-високо или просто вече морето няма как да изпраща своите солени въздишки, но дърветата са много по-високи и наситено зелени. Изкачваме се и слизаме, влизаме в намръщени "проломи", а след тях с широка усмивка ни посрещат неголеми долини. Тази игра на релефа следва толкова дълго, че по някое време ти се приисква земята да е живо същество! Да ти позволи да погалиш тези красиви форми! Бавно с копнееща наслада да усетиш тяхната твърдост, но и женска мекота. Да свиеш припряно пръсти и  притиснеш с горест неостаряващата плът, да почерпиш от нейната жизненост.  Лозево, Черенчя, Средня......... Пробуда и Васил Левски!!! Пробуда и Васил Левски - не е странна тази комбинация?! Нали?!

Колелата не спират и дори насечените завои със стръмните скали над тях на прохода преди с. Пролаз не могат да смутят уединението ми. Когато се озовавам на финалната права към Горна, сенките на дърветата вече са се удължили. Няма и следа от онова ярко слънцегреене. Настъпил е часът на нежните форми. Не, не говоря, разбира се за проститутките край пътя.  А за мекотата, с която скалите хвърлят своята сянка върху земята в ранната привечер. Острите им зъбери са изчезнали в проекцията си върху пръстта и сега те изглеждат почти безобидни, прилъстителни, уязвими. Самотно дърво посред жълта мера се кипри със своята дълга сянка. Дори хоризонтът вече не е така ясно син. Оттук нататък багрите ще се сгъстяват и едва щом слънчо изпрати финалната си целувка, ще избелеят. А после, ако са в настроение ще представят колорита на залеза по българската земя.

Великденче, Царевци, Поройно?! Хм, дали наистина яростта на природата е дала името на това последното село?! И ако е да, все така ли вали там ....... поройно?! И какъв човек трябва да си, за да си избереш точно това място, за да живееш?! Може би безстрашен..... или пък криещ се... Не знам. Кавлак, Черни бряг. Приближаваме се до крайната си цел. Кесарево, Писарево, Добри дял - височините, които се откриват около ни напомнят, че приближаваме царевград Търновград и неговите хълмове - Царевец, Света гора, Трапезица. Слънцето се е спуснало още по-ниско. Доскоро радвали се на тъмнозелени одежди с маслен блясък, сега дърветата навират в умореното вече око своите блестящи в наситено зелено листа - резултат от косите слънчеви лъчи. В далечината, кацнал на едно възвишение, Петропавловският манастир на Лясковец стои неподатлив на играта на пейзажа около си.


Пристигнали сме си! Дали съм уморена след двата часа и половина шофиране?! Не знам. Сигурно.... Ала повече от това се усещам заредена. С картини, с цветове, с фантазии, с асоциации, с българщина..... Спирам колата пред блока и всичко е свършило, но знам, че ще намери продължение следващите 250 км обратно към София и в редовете на незнаен постинг в този блог!

постинга ти никак, ама никак не се вързва с мястото превърнало се в кенеф (блогбеге).

Ами.... да речем, че постингът ми са теменужките върху кенефа......

И аз ще кажа, че е супер, Чери!
Толкова образно пишеш! Харесвам да чета, написаното от теб!
Песента на Марги Хранова също много ми хареса!

Много ти благодаря, Ерато! И вярвай ми - впечатлена съм! От това, че си изслушала песента в края на постинга. Преди имах навика да поствам песните така, че да тръгват автоматично, когато човек отвори постинга. После реших, че това не е най-доброто и просто ги добавям с ясното съзнание, че не се слушат. Но ето - ти си чула копнежите на Марги Хранова и съм много щастлива! Благодаря, че намина!

Браво! Прекрасен пътепис ! :)

Благодаря, Инджи. Много ми се ще да съм успяла с предаването на собствените ми мисли и чувства.... на всички, които стигнат до този постинг.

Много красота има в България, често пътувам и винаги съм възхитен от природата и местата които посещавам. Дано правителството се стегни малко и да покажи тази красота и пред чужденците.

Всеки пътува и чете,но малко се замислят!:(
България е прекрасна и нищо случайно няма!:)))
Благодаря за споделеното усещане!!!:)
Усмихнат ден!:)))

Радвам се, че ти хареса! И това Анелия - толкова отдавна тук, а и във форума, в който пиша, никой не се е обръщал към мен с името ми.... :). Всъщност Чери стана неразделна част от мене. И това ми харесва.

Ами..... аз предлагам първо на българските деца да я покажем, че те са най-ощетени!

че хубаво ме разходи. Много ми хареса сравнението - пътят е неустоим като мъж със сластен поглед.Чак се размечтах...да попътувам

ехххх...страхотна си просто!!! прелестен постинг, който ще настоявам да бъде прочетен от всеки човек когото познавам...Прегръдки за теб, поетесо, и за цялото ти прекрасно семейство. :)

Почти се изчервих...... да не кажа, че напълно! :)) Като се има предвид кой точно пише този коментар..... :))). Защото ако трябва да си говорим за писане съм не на светлинни, ами на галактически години назад от тебе ................. и вероятно дори няма да се доближа до начина, по който ти разказваш ...