Жена с изострени черти на лицето, по което следи бяха оставили доста проблеми, самоуверено извади от дамската си чанта картата за пътуване със софийското метро. Вдигна я високо по посока касата за билети с работещата вътре продавачка и с настойчив, дори яден поглед се втренчи към служителката. Начинът, по който гледаше, издаваше, че  не трябва да й се противоречи –  това беше категорична заявка, че ще пътува и при това страшно бърза.

Не съм сигурна дали продавачката я видя, но другата прибра малката пластика в чантата и уверено премести с тялото си рамото на въртящите се броячи при колонките за проверка на билети и карти. След което все така забързано, твърдо и самоуверено се устреми към стълбите, извеждащи  на перона. Походката й издаваше доволство от това, че е минала първа и е оставила тълпата, която нахлу след нея в станцията - явно току-що слязла от рейс, зад гърба си.

Вече 2 дена минаха от тази напълно незначителна случка, а лицето на жената все още събужда много ясен спомен в мен. Видимо 50-годиша, с изопнати черти, дори подпухнала около очите и в никакъв случай в добро настроение. А може би просто така си изглежда ........ Жена, която дойде отнякъде и отиде другаде. Напълно неизвестна мен и все пак неприятно позната. Вечно забързаната походка, устременият поглед, с нищо не показващ обаче присъствие в настоящето, все по-острите контури на лицето, осанка на нетърпяща възражение натура, че дори и подпухналите очни орбити..... като че ли видях себе си в онази жена. И се запитах:

За къде съм се забързала и аз?!?

Влакчето неумолимо върви по маршрута си и аз ден след ден слизам и се качвам на и от едни и същи станции. 8 часа на работа и ................ останалото е обичайното ежедневие  на 34-годишна жена, майка на 2 деца. И тъкмо да почна да се самосъжалявам, телефонът ми звънна. Моя приятелка, която от половин година се върна на работа след майчинство и поради това се чуваме по-рядко, ме повика обратно в живота, който живея. Бодрият й глас и темата от миналата седмица, която за нея като че ли никога не е свършвала, изместиха всички глупости, които се гонеха бясно в мозъка ми.

 Миналата седмица стратира отвратно с новини за тежко болни хора, после пък аз се разболях от една от последните прИмоции на грипа, след мен мъжът ми се тръшна от същото вирусче, но с нови измерения на симптомите, а децата все таки си искат своето..........  И когато на съзнанието ти му е по-лесно да се върти по черните магистрали на негативизма, защо да се тормози с ефирните пътища на щастието?!?!? Как е възможно един кратък момент, едно просто позвъняване да промени дълъг период?!

Замислих се след телефонния разговор?!? Добре де, какво ми е ежедневното и обичайното в дните като...... винаги преди да отида на работа правя различни неща?! Дори и в късите 2-3 часа преди началото на работното време? А след неговия край нямам нито една с една еднакви вечери?! Какво искам повече, когато телефонът ми не спира да звъни и намирам приятели по всяко време и почти на всяко място дори в град като София. Изпружвам се на детската площадка и никога не съм сама - винаги ще се намерим с поне 1 майка или татко, с чието дете моята дъщеря или син са приятели, и ще лафим докато си тръгнем. Времето се оправи и подновяваме добре познатите митосвания по паркове и градинки вечер с другата ми компания, базирана на форумно приятелство. А събота и неделя дори не мога да отдъхна от идеи за барбекюта или почивка с преспиване на хубаво място!

Защо при все това образът на жената с подпухналите очи ме преследва?!? Дали пък не беше време някой да ме подсети, че Имането е всъщност моето имАне! Не, не е пари Имането. Не сме ги натрупали с мъжа ми и като гледам скоро няма да затваряме буркани с пачки. Но бедни ли сме всъщност?!? И бедни на какво?!?

Все по-често през последните 2 дни се замислям, че слепи са зрящите. А звуците на живота са доловими за само глухите. При все здрави сетива у мен, какво  повече ми трябва за да изляза от блатото, в което съм се насадила с двата крака, че даже и главата съм си заровила?! ЗАКЪДЕ ПОСТОЯННО БЪРЗАМ?!? Като ще стигна навреме единствено ....... в отвъдното?

И аз се чудя, чета и препрочитам горните редове - какво е всичко това, което съм написала?!? Нестройна мисъл на болно съзнание?! Или стройни прозрения на алчно подсъзнание? Слаби стонове на издишаща муза?! Не знам. Просто почувствах, че трябва да го напиша. Тук и сега! Място, където също знам, че имам поне 1 добър приятел! А с кого друг да споделя, ако не с приятелите моето постоянно бързане и вечно закъсняване?! Моите подредени редове и разбъркани мисли?!?......... Честно казано, благодаря за това, че имам възможност да напиша горното.......

 

Има една хубава приказка-бързай бавно и сигурно точно това са имали предвид хората-като бързаме, да не пропуснем да се насладим на това, което ни се случва. Бъди сигурна, че точно мен няма да ме видиш по този начин.Приеми моя пролетен поздрав.Желая на цялото ти семейство здраве и много щастливи мигове.

Мда, Вени, то покрай моето бързане дори пропуснах да те поздравя с имения ти ден..... онзи другия :) по случай първа пролет! Та сега използвам случая да го направя и да ти пожелая да си все така с пролетен дух.... Аз съм сигурна, че теб няма да те видя така... Даже съм убедена!

Чувството ти е чувствителност. Разбираш ли?

Случва се на всеки, независимо от възраст, пол и занятие - смисълът на живота - това е въпроса? и тъкмо се замислиш и телефона звънва и пак си в живота.
Хубаво си го написала!

Благодаря...... Наистина е страхотно, че съм заслужила такова телефонно позваняване.

Уф, какво да кажа....... липсваха ми контактите тук в блога..... Музев се беше закопал дълбоко (Музев е варианта на музата при мене :))). Митко, благодаря за включването........ Разбирам много неща, но най-често не разбирам себе си......

Винаги е така, и това е проблема! Ти си дерзай, бъди себе си, за това имаш много познанства и приятели. Да си жива и здрава, а.аа, и да спомена пак бай Момчил (нали съм си дяволче). Мента с мастика му е майката (облак), убива всички микроби, или поне не ти пука от тях - ха, ха.. предай му с благопожелания...

Ех, тоя Момчил..... :)