Постинг
22.08.2011 16:56 -
ОТНАСЯНЕ
Автор: cchery
Категория: Други
Прочетен: 4265 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 23.08.2011 10:23
Прочетен: 4265 Коментари: 4 Гласове:
11
Последна промяна: 23.08.2011 10:23
ОТНАСЯНЕ ...... най-точната дума за обобщение на изминалите почивни дни! ОТНАСЯНЕ в пространството! ОТНАСЯНЕ във времето! ОТНАСЯНЕ човешко!
Откакто се помня името на едно врачанско село олицетворява за мен поне трима човека. Майка и две дъщери. Страхотни наши семейни приятели! Всичко тръгнало от едно друго село в Горнооряховско, където ...... соцът успял да направи и хубави неща. Историята ще е малко селска, ама.... здраве да е, нали си знам вече каква съм и що съм!
Та в другото село, в Горнооряховско, приятелството обикаляло необезпокоявано домовете на хората. Синурите били изместени от красиви огради с орнаменти, доказващи светлото соц бъдеще, което още било и настояще
, но и те не могли да спрат човешкото в човека. Та в това село моят баща и четвъртият член от семейството на нашите приятели, които споменах по-горе - бащата, създали ценност - дружбата помежду си! Запазили я в гимназията, по време на военната служба, докато следвали...... и после я предадоха на още четирима души..... Тях двамата - бащите вече ги няма! Единият от доста време.... другият е причината за 4-годишната тъга в мене. Но пък... онова, което ми оставиха тези двама човека е толкова силно, заредено с поезия, смях, песни и слънчеви истории, че ..... ме/ ни 
(съпруга ми и децата) заведе във Врачанското село. Място, което пази духа на бащите, нищо че моят не е стъпвал там. Но другият човек - чичо Марин е успял да прекара мост между тези два края на България и по него извървяхме пътя до планината. ОТНАСЯНЕ във времето!
Там, където пътят свърши, почна безкрая и величието или величието на безкрая - Врачанския балкан:
Пак има път.... защото пътят не е само асвалт и дупки, а символ, с който указваме посоките на съдбата си. На някои хора съдбите им отреждат да подреждат дърва за огрев из гората:
На други пък е дадена възможност да се наслаждават на слънчевите петна в прохладната гора, с които вятърът красиво играе на гоненица:
Върхът е величествен:
и зад високото си чело крие спомените за битки далечни и по-близки, за смели планинци, покорили непристъпността му, за бури и ветрове със страшни гласове:
Не е много високо, там дето сме се качили
но и така редуващите се била ме оставят без дъх, потопена в море от въздух и земя, трева и дървета.
Всяка стъпка е сгазена билка и ако ще да е така, то нека поне сме боси! Всяко вдишване е молекула здраве в битка с натровеното ми тяло. Всеки завой открива я къпинак:
с презрели черни топчици витамини, а сянка ми пази непретенциозна круша-дивачка със сладки медени крушки:
Подяждам набързо мецата дето сигурно и на сън я знае тая круша и опиянена от синьото на синевата, разпънало бели плетива над главата ми,
поемам сетния път:
А той ме извежда до нежната прегръдка на планината, приютила в най-ниското на мощните си хребети селцето, онова Врачанското.
Едва ли съм допускала, че точно там може да има нещо. Ноооооо то съществува. Живее. Диша. Все още............ Ето на това му викам ОТНАСЯНЕ в пространството!
И ако времето е в състояние да те омае и оплетен и жадно любопитен да те хвърли назад в годините, то значи някога си минал през полуразрушеното читалище на Врачанското село. Нелепостоящата сграда току в подножието на един стръмен баир привлече веднага вниманието ми. Отличаваща се по форма и архитектура от жилищните къщи, беше ясно, че е била или училище, или ..... читалище! Да, помните ли?!? Помните, макар да не обичате да си признавате, че едно време училище и читалище имаше всяко българско село. В моето село даже и кино имаше.... Едно време някой е решил, че е уместно хората да учат, но и да могат да се забавляват! А и да има място за партийни агитации, все пак. Днес споменът за този човек навява долната сграда:
Олющена като след скарлатина, с прозорци - избодени очи, постелена със слама при входа си, който навремето, някога, преди доста години тръпнещо е посрещал зрителите на поредната вечеринка, почитателите на местния театър и изкуство, читателите на библиотеката на горния етаж.....
Терасата....
сигурно е била облечена я в трибагреника ни, я в знамето на СССР, я някой и друг лозунг за преизпълнение на петилетката, но при все е задавала тона на настроението, което посетителят може да очаква, пристъпи ли в някогашното читалище. На хубаво място е сградата, нали - вижте долу?! Най-личното, най-високото.........
И пристъпва посетителят, дори и в днешно време, а в полумрака на призрачните стени на вестибюла
забравя да гледа разхвърляното сено, висящите от пантите врати. Всъщност забравям, защото сигурно само аз мога да се отнеса на такова място
и се опитвам да видя уморените от дневния труд лица, които надвили съня, са идвали да вземат своята доза развлечение на това място. Пристъпват безшумно, без да се блъскат чисти басмени забрадки, измити галошки, миришещи на домашен сапун прани дрехи.... жадни за различие мъже и жени. Оставили обречените на доживот грижи по животните и градините си, те влизат със смутени усмивки в салона
а сцената
тайнствено скрита от пердета, процеждащи драматична светлина омагьосва свикналото на тежък труд сърце и коравата душа. Смирена, тя тихичко присяда ня редиците от столове (тези на снимката долу са последните останки от тях):
и се оставя на магията на театъра...... пък бил той и самодеен.
За всеки, завинаги превзет от тайнството на четенето човек, няколкото стълби към горния етаж
където е библиотеката, едва ли са представлявали проблем. На място, където сега само светлината и сенките са украса
някога буквите са били строени в редици и самите те са били светлината! А красота...... имало е опит за красота по тавана:
сега има само страховити дупки:
Навсякъде разтурия
времето-заличител е безпощадно и ни показва за кой ли път, че сме толкова временни, колкото балканът вечен. И че да се пъчим, да се кокошиним, да се ботоксваме, силиконваме, екстеншваме, тунинговаме, все някой ден ще ни застигне собствената ни разтурия, онази сила, която ще отнесе с лека ръка всичко парвенюшко от нас. И дано да има спомен за човека под маската на "голямото важно", за да може един ден някой друг да е способен да изживее ОТНАСЯНЕ във времето и пространството!
Стигнах до момента с ОТНАСЯНЕТО човешко! Което е в прекалено пряка връзка с думите ми от последния ред. След прекрасните усещания, които Врачанския Балкан ни подари, снощи с дъщеря ми отидохме да гледаме Световната купа по художествена гимнастика в новата спортна зала. На езика ми е да спомена ББ, но понеже ще е с хубаво и се притеснявам да не разваля нечий лентяйски следобед, няма да го правя съвсем в прав текст. Просто искам да кажа, че е хубаво страната ни да разполага с подобно съоръжение, както е прекрасно и съществуването на метрото, което след малко ще ме поеме..... 
. Та отидохме ние на състезанието, защото Бела иска да става гимнастичка. За целта тренира гимнастика и искаше да гледа "каките". Снимките ми са мноооооооого зле, ще ме прощавате за единствената, която ви пускам, ама все се надявам именият ми ден да ми донесе едно хубаво фото 
И гледаме, и викаме силно, и пляскаме с надежда, и се вълнуваме точно като лентите на гимнастичките. Искаме нашите момичета да се представят добре. Иииии те го правят. Особено ансамбъла на съчетанието с 3 ленти и 2 обръча!
А едно крехко момиченце на име Силвия Митева предизвиква еуфорията на залата. Тя играе уверено, точно и стабилно. Кога ако не сега пред 6000 българи?!?! Но пък тази цифра 6000 не пречи въобще на съдийската седянка да реже, кълца и смила труд, усилия, самочувствие!!!! Странно е как след като рускинята изтърва топката съвсем демонстративно на индивидуалната надпревара с топка, все пак взе златото?!?! Да, и нашето момиче след едно подхвърляне нагоре улови топката като стъпълата й настъпаха очертанията на килима, но всичко останало беше чисто. А за съчетанието с лента имам чувството, че съдиЙчетата си бяха нахлузили бурки, НО без отвори за очите!!! Рускинята не стига, че изтърва уреда при едно от изхвърлянията, ами и почти си причини анаеробно удушаване, щото се умота в плата, Нооооооо това й донесе първо място!!! Едно време за изтърван уред, никога нямаше да можеш да вземеш първо място! Но очевидно това ще се променя и тенденцията ще е колкото повече изтървания, толкова по-напред в класирането!!!!!
А главната съдийка Деспа...... не знам си коя - българка, след като цялата зала почна да освирква бурките, призова да бъдем толерантни и добри домакини
. Толеранти към какво? Или към кого? Докога лицемерно ще си затваряме очите в името на поклоничеството към съдийската мафия в художествената гимнастика? И кога нашите гимнастички ще бъдат пиедестала, на който ще се кланяме...... вместо на зашеметени "слепи" женици покрай терена......... Това важи и за фигурното пързаляне......... Ние добри домакини можем и сме! Ала какви гости посрещаме!?!?! Такива, дето идват на Черноморието ни и се напиват като прасета по Коледа, а после разправят как сме страна от третия свят?! Или пък съдийки с изумително високо самочувствие и невероятно малко причини за същото!!!!!!!!
Да, мечтая си и дъщеря ми някога да стъпи на такова състезание. И се ОТНЕСОХ в тази си мечта....... но си мисля дали ще имам сили да й причиня това, което вчера Силвето изживя...... да се качва 4 пъти на второто място, да й се налага да гледа кривата усмивка на четирикратната златна медалистка от Русия, а поне 2 от медалите да й се полагаха........
Толкова е хубаво да гледаш награждаването на българи и да слушаш нашия химн - клипчето долу!
Откакто се помня името на едно врачанско село олицетворява за мен поне трима човека. Майка и две дъщери. Страхотни наши семейни приятели! Всичко тръгнало от едно друго село в Горнооряховско, където ...... соцът успял да направи и хубави неща. Историята ще е малко селска, ама.... здраве да е, нали си знам вече каква съм и що съм!
Та в другото село, в Горнооряховско, приятелството обикаляло необезпокоявано домовете на хората. Синурите били изместени от красиви огради с орнаменти, доказващи светлото соц бъдеще, което още било и настояще, но и те не могли да спрат човешкото в човека. Та в това село моят баща и четвъртият член от семейството на нашите приятели, които споменах по-горе - бащата, създали ценност - дружбата помежду си! Запазили я в гимназията, по време на военната служба, докато следвали...... и после я предадоха на още четирима души..... Тях двамата - бащите вече ги няма! Единият от доста време.... другият е причината за 4-годишната тъга в мене. Но пък... онова, което ми оставиха тези двама човека е толкова силно, заредено с поезия, смях, песни и слънчеви истории, че ..... ме/ ни (съпруга ми и децата) заведе във Врачанското село. Място, което пази духа на бащите, нищо че моят не е стъпвал там. Но другият човек - чичо Марин е успял да прекара мост между тези два края на България и по него извървяхме пътя до планината. ОТНАСЯНЕ във времето!Там, където пътят свърши, почна безкрая и величието или величието на безкрая - Врачанския балкан:
Пак има път.... защото пътят не е само асвалт и дупки, а символ, с който указваме посоките на съдбата си. На някои хора съдбите им отреждат да подреждат дърва за огрев из гората:
На други пък е дадена възможност да се наслаждават на слънчевите петна в прохладната гора, с които вятърът красиво играе на гоненица:
Върхът е величествен:
и зад високото си чело крие спомените за битки далечни и по-близки, за смели планинци, покорили непристъпността му, за бури и ветрове със страшни гласове:
Не е много високо, там дето сме се качили
но и така редуващите се била ме оставят без дъх, потопена в море от въздух и земя, трева и дървета.
Всяка стъпка е сгазена билка и ако ще да е така, то нека поне сме боси! Всяко вдишване е молекула здраве в битка с натровеното ми тяло. Всеки завой открива я къпинак:
с презрели черни топчици витамини, а сянка ми пази непретенциозна круша-дивачка със сладки медени крушки:
Подяждам набързо мецата дето сигурно и на сън я знае тая круша и опиянена от синьото на синевата, разпънало бели плетива над главата ми,
поемам сетния път:
А той ме извежда до нежната прегръдка на планината, приютила в най-ниското на мощните си хребети селцето, онова Врачанското.
Едва ли съм допускала, че точно там може да има нещо. Ноооооо то съществува. Живее. Диша. Все още............ Ето на това му викам ОТНАСЯНЕ в пространството!
И ако времето е в състояние да те омае и оплетен и жадно любопитен да те хвърли назад в годините, то значи някога си минал през полуразрушеното читалище на Врачанското село. Нелепостоящата сграда току в подножието на един стръмен баир привлече веднага вниманието ми. Отличаваща се по форма и архитектура от жилищните къщи, беше ясно, че е била или училище, или ..... читалище! Да, помните ли?!? Помните, макар да не обичате да си признавате, че едно време училище и читалище имаше всяко българско село. В моето село даже и кино имаше.... Едно време някой е решил, че е уместно хората да учат, но и да могат да се забавляват! А и да има място за партийни агитации, все пак. Днес споменът за този човек навява долната сграда:
Олющена като след скарлатина, с прозорци - избодени очи, постелена със слама при входа си, който навремето, някога, преди доста години тръпнещо е посрещал зрителите на поредната вечеринка, почитателите на местния театър и изкуство, читателите на библиотеката на горния етаж.....
Терасата....
сигурно е била облечена я в трибагреника ни, я в знамето на СССР, я някой и друг лозунг за преизпълнение на петилетката, но при все е задавала тона на настроението, което посетителят може да очаква, пристъпи ли в някогашното читалище. На хубаво място е сградата, нали - вижте долу?! Най-личното, най-високото.........
И пристъпва посетителят, дори и в днешно време, а в полумрака на призрачните стени на вестибюла
забравя да гледа разхвърляното сено, висящите от пантите врати. Всъщност забравям, защото сигурно само аз мога да се отнеса на такова място
и се опитвам да видя уморените от дневния труд лица, които надвили съня, са идвали да вземат своята доза развлечение на това място. Пристъпват безшумно, без да се блъскат чисти басмени забрадки, измити галошки, миришещи на домашен сапун прани дрехи.... жадни за различие мъже и жени. Оставили обречените на доживот грижи по животните и градините си, те влизат със смутени усмивки в салона
а сцената
тайнствено скрита от пердета, процеждащи драматична светлина омагьосва свикналото на тежък труд сърце и коравата душа. Смирена, тя тихичко присяда ня редиците от столове (тези на снимката долу са последните останки от тях):
и се оставя на магията на театъра...... пък бил той и самодеен.
За всеки, завинаги превзет от тайнството на четенето човек, няколкото стълби към горния етаж
където е библиотеката, едва ли са представлявали проблем. На място, където сега само светлината и сенките са украса
някога буквите са били строени в редици и самите те са били светлината! А красота...... имало е опит за красота по тавана:
сега има само страховити дупки:
Навсякъде разтурия
времето-заличител е безпощадно и ни показва за кой ли път, че сме толкова временни, колкото балканът вечен. И че да се пъчим, да се кокошиним, да се ботоксваме, силиконваме, екстеншваме, тунинговаме, все някой ден ще ни застигне собствената ни разтурия, онази сила, която ще отнесе с лека ръка всичко парвенюшко от нас. И дано да има спомен за човека под маската на "голямото важно", за да може един ден някой друг да е способен да изживее ОТНАСЯНЕ във времето и пространството!
Стигнах до момента с ОТНАСЯНЕТО човешко! Което е в прекалено пряка връзка с думите ми от последния ред. След прекрасните усещания, които Врачанския Балкан ни подари, снощи с дъщеря ми отидохме да гледаме Световната купа по художествена гимнастика в новата спортна зала. На езика ми е да спомена ББ, но понеже ще е с хубаво и се притеснявам да не разваля нечий лентяйски следобед
, няма да го правя съвсем в прав текст. Просто искам да кажа, че е хубаво страната ни да разполага с подобно съоръжение, както е прекрасно и съществуването на метрото, което след малко ще ме поеме..... . Та отидохме ние на състезанието, защото Бела иска да става гимнастичка. За целта тренира гимнастика и искаше да гледа "каките". Снимките ми са мноооооооого зле, ще ме прощавате за единствената, която ви пускам, ама все се надявам именият ми ден да ми донесе едно хубаво фото
И гледаме, и викаме силно, и пляскаме с надежда, и се вълнуваме точно като лентите на гимнастичките. Искаме нашите момичета да се представят добре. Иииии те го правят. Особено ансамбъла на съчетанието с 3 ленти и 2 обръча!
А едно крехко момиченце на име Силвия Митева предизвиква еуфорията на залата. Тя играе уверено, точно и стабилно. Кога ако не сега пред 6000 българи?!?! Но пък тази цифра 6000 не пречи въобще на съдийската седянка да реже, кълца и смила труд, усилия, самочувствие!!!! Странно е как след като рускинята изтърва топката съвсем демонстративно на индивидуалната надпревара с топка, все пак взе златото?!?! Да, и нашето момиче след едно подхвърляне нагоре улови топката като стъпълата й настъпаха очертанията на килима, но всичко останало беше чисто. А за съчетанието с лента имам чувството, че съдиЙчетата си бяха нахлузили бурки, НО без отвори за очите!!! Рускинята не стига, че изтърва уреда при едно от изхвърлянията, ами и почти си причини анаеробно удушаване, щото се умота в плата, Нооооооо това й донесе първо място!!! Едно време за изтърван уред, никога нямаше да можеш да вземеш първо място! Но очевидно това ще се променя и тенденцията ще е колкото повече изтървания, толкова по-напред в класирането!!!!!
А главната съдийка Деспа...... не знам си коя - българка, след като цялата зала почна да освирква бурките, призова да бъдем толерантни и добри домакини
. Толеранти към какво? Или към кого? Докога лицемерно ще си затваряме очите в името на поклоничеството към съдийската мафия в художествената гимнастика? И кога нашите гимнастички ще бъдат пиедестала, на който ще се кланяме...... вместо на зашеметени "слепи" женици покрай терена......... Това важи и за фигурното пързаляне......... Ние добри домакини можем и сме! Ала какви гости посрещаме!?!?! Такива, дето идват на Черноморието ни и се напиват като прасета по Коледа, а после разправят как сме страна от третия свят?! Или пък съдийки с изумително високо самочувствие и невероятно малко причини за същото!!!!!!!!Да, мечтая си и дъщеря ми някога да стъпи на такова състезание. И се ОТНЕСОХ в тази си мечта....... но си мисля дали ще имам сили да й причиня това, което вчера Силвето изживя...... да се качва 4 пъти на второто място, да й се налага да гледа кривата усмивка на четирикратната златна медалистка от Русия, а поне 2 от медалите да й се полагаха........
Толкова е хубаво да гледаш награждаването на българи и да слушаш нашия химн - клипчето долу!
Следващ постинг
Предишен постинг
много хубаво и увлекателно разказваш!!!
цитирайeksplozia написа:
много хубаво и увлекателно разказваш!!!
Благодаря! Когато има за какво да разкажеш, наистина е лесно и приятно!
Поздрави!
О,Чери! За кой ли път ти ме омагьосваш със своите постинги. Чета ги на един дъх и се моля да не свършват. Заедно с вас се изкачах по хълчетата на Балкана и за кой ли път не си казах,че е прекрасен, сърцето ни се сви от мъка, като виждам сградата на читалището, а си представям какво е било. После отново ме вдигна високо и ме отведе там, където едва ли някога ще отида - в новата спортна зала, чух аплодисментите, потръпнах при химна и се помолихда има по-вече такива щастливи мигове да нас, българите. И съм уверена,че ще има, защото Бела ще е новата ни спортна звезда! Благодаря ти, че умееш да доставяш тази духовна наслада!
цитирайsnnikolova написа:
О,Чери! За кой ли път ти ме омагьосваш със своите постинги. Чета ги на един дъх и се моля да не свършват. Заедно с вас се изкачах по хълчетата на Балкана и за кой ли път не си казах,че е прекрасен, сърцето ни се сви от мъка, като виждам сградата на читалището, а си представям какво е било. После отново ме вдигна високо и ме отведе там, където едва ли някога ще отида - в новата спортна зала, чух аплодисментите, потръпнах при химна и се помолихда има по-вече такива щастливи мигове да нас, българите. И съм уверена,че ще има, защото Бела ще е новата ни спортна звезда! Благодаря ти, че умееш да доставяш тази духовна наслада!
Леле, Стефи......... благодаря! Дано наистина детето ми има шанс за това, за което мечтае!!
