- Да идем с лодката до оная скала?! - гласът на Искрен я стресна.
- А.... моля? Всъщност що да не?!? Ама кой ще гледа децата?
- Ще помолим Доби да им хвърля по едно око, а и те са големи вече.
- Твоите - да, но......
- Доби ще се справи.

Жената погледна с тревога двете малки главици, които ровеха в пясъка.  Наистина не бяха вече малки. И все пак да ги гледа чужд човек докато майка им се..... забавлява на лодка. Ама какво пък толкова се забавлява? Ще гребе до скалата дето едва се вижда от брега. Това забавление ли е? Умора, и то адска. Която умора обаче тя..... няма да усети, защото ще са заедно с Искрен. Очите й премигнаха и я извадиха от унеса. Трябваше да реши. Отдавна всъщност трябваше да реши много неща в живота си. Мислеше, смяташе, кроеше, вадеше и изваждаше и сметката край нямаше. Може би не й трябваше сложна сметка......... а едно обикновено най-елементарно действие щеше да реши всичко.

Искрен вече говореше с Доби и тя, разбира се, нямаше нищо против да остане с децата. Щяха да отидат и да се върнат до скалата за по-малко от час. В най-лошия случай за час и половина. Нейният мъж никога не бе правил подобни жестове. Той работеше постоянно. А след като се родиха децата, започна да го прави и в събота и неделя. Излизаше рано и ...... не се връщаше. Или поне не и докато тя беше будна. Дните минаваха монотонно и скучно, обсебени от постоянната грижа за малките слънца - сутрин закуска, тоалети, смяна на памперси, разходки, детски площадки, пясъчници, после обеден сън, следобедна закуска........ и така до вечерта. Докато заспят. А нощта не предлагаше така жадувания покой - буденето през нощта с рев на мъниците късаше нейната цялост и трошеше тишината.

Тя беше спряла да различава радостното от тъжното. Веселото от скучното. Еднообразие цареше и в дните, и в нощите й. Не усети кога с мъжа й се разминаха и изгубиха чувствата си. Никой от тях като че ли не направи опит да спаси връзката им. И животът продължи, но семейството им отдавна си беше отишло. И двамата живееха заедно заради децата или по-точно живееха заедно С децата, отдали се на инерцията от наклонената плоскост, която тяхното "Да" в ритуалната зала им предложи.

Тогава се появи той. Искрен. Виждаше го да кара колело в компанията на две по-големи деца. В последствие стана ясно че са неговите собствени. Една от  мамите, с които тя се сприятели на площадката покрай отглеждането на дребчовците го познаваше. Бяха имали обща компания, позатрила се покрай бременостите и ражданията на нейните членове. Мамата ги запозна. Заговориха се. Той й разказа, че обича да прекарва свободното си време като спортува заедно с децата си. Тя пък учудено го попита как е възможно да има свободно време и то за децата си.......  Тогава той я погледна за първи път открито - искаше му се да й отговори нещо язвително, защото му се струваше, че тя го поднася иронично. Но в този момент я видя с други очи. Видя в нея жената, която искаше за себе си и за децата си. Майка, но все пак жена. Работеща, но не и обсебена от работа. Кариеристка, но в офиса. В онзи момент осъзна, че маратонките на краката й са прашни не защото е мърлява, а защото са минали по диви пътеки, където източените над 10 санта тънки токчета на съпругата му никога не биха стъпили. Видя под спортния клин стегнатото тяло, което кремовете обещаваха на неговата собствена жена, но така и не бяха изпълнили обещанието си. Небрежният потник скриваше онова, с което природата беше определила това тяло за женско и то го привлече неустоимо. Устни, очи и вдигната на опашка коса........ на пръв поглед незабележими, а всъщност - непогледнати. Очи, в които погледнеш ли веднъж е трудно да забравиш.

Искрен почна да кара колело с децата си всяка вечер на площадката, където я срещна. Тя от своя страна не пропускаше да разходи своите там. Постепенно и други членове от бишвата компания се присъединиха към вечерните импровизирани купони за деца и възрастни, придружени с много смях, бири и забавления за малчовците. Така се стигна и до идеята за общо море на всички, които могат да си пуснат отпуски през един и същи период. Тя се зарадва страшно много, когато разбра, че мъжът й отново не може да излезе в отпуск. Той всъщност не го и искаше. Искрен дори не предложи на жена си  да ходят заедно на море. Тя, беше сигурен в това, имаше с кой да иде....... и това не беше той.

Искрен й подвикна от брега, където дърпаше лодката в морето. Тя се сепна и чу как Доби я окуражава да тръгва - щяла да гледа децата. Е, значи всичко е решено........ макар че не обичаше някой да решава вместо нея, се предаде....... и закрачи към Искрен. Той вече беше пуснал лодката в морето и й помогна да се качи в нея. Хванаха веслата и ги завъртяха силно. Скоро лодката се оказа зад шамандурата и с всеки мах на веслата шумът на брега отслабваше. Още няколко минутки и...... тишината на морето ги завлядя. Сами сред синьо-зелената шир. Устремени към скалата. А това ли беше тяхната посока?!?! Този въпрос щеше да се реши същия ден...... Тя го усещаше без да беше го мислила предварително. Очите на Искрен й подсказваха същото. Разговорът вървеше непринудено, а смехът ги прегръщаше.

Когато бяха на половината път до скалата, брегът вдясно им откри странна гледка. На пясъка в далечината се виждаше нещо синьо-сиво, което мърдаше странно и блестеше на слънцето. Нямаха бинокъл, но и двамата си помислиха, че може да е делфин, който е заседнал на брега - бяха чували за такива случки. Скалата беше забравена на момента и веднага обърнаха лодката в посока на мърдащото тяло на пясъка. Гребяха силно и енергично, независимо от парещата болка в мускулите. На около 30 метра от брега осъзнаха, че няма да стигнат навреме на брега - нещото се мърдаше доста интензивно и вълните му помагаха да се върне във водата. И това стана. Когато бяха съвсем до пясъка нямаше и помен от тялото - само огромна следа, издълбана на мокрия пясък, който беше недокоснат все още от вълните. Двамата се спогледаха сякаш се чудеха какво да правят - обратно към скалата или направо да се връщат в лагера. Никой не го желаеше. Искрен предложи да се изкачат по стръмния бряг и да снимат тяхната лагуна от високо. Тя нямаше нищо против.

Изтеглиха лодката полу на брега и почнаха да се катерят. Слънцето печеше силно, сухата почва върху скалите се ронеше опасно и на няколко пъти се свличаха до брега. Сякаш обаче в този момент, в който бяха останали сами със себе си, силите им се бяха удвоили. Удоволствието, че са заедно ги караше да упорстват и след половин час се показаха на върха на брега. Седнаха да си починат и гледката им откри .......... изненада. Тяхната лодка се носеше съвсем сама навътре в морето, точно по посока скалата, за която бяха тръгнали. Докато се бяха катерили морето се беше разбунило и взело със себе си недобре изтеглената на брега лодка и сега я влачеше към хоризонта.

Те се спогледаха - потни, прашни, с изподрани ръце и крака....... избухнаха в смях. Не бяха стигнали до скалата. Не бяха видяли и делфина и всъщност не знаеха със сигурност дали беше и делфин. А сега седяха на върха на брега, останали без лодка, която беше невъзможно да стигнат с плуване в морето. КАТО ЧЕ ЛИ НЕ МОЖЕШЕ ДА Е ПО-ДОБРЕ. Приключение, което тя беше жадувала дълги години тайно. Приключение, което нейната авантюристична природа копнееше с всяко отваряне на очите сутрин, но което не можеше да си позволи, защото........ "ДА"-то в ритуалният дом й казваше "Не". Както й казваше "НЕ" за много други неща - хобитата, четенето на книги, качването на върхове. В този момент, там на върха на брега огромната морска шир погълна "НЕ"-то и после й го изпрати с порива на вятъра като "ДА".

Да! Да! Да! Да на живота! Да на свободата без задръжки! Да на щастието!
Тя освободи душата си, прочисти съзнанието си и за първи път от много години се почувства човек. Имаше усещането, че отново се връща в живота. А той - животът стоеше до нея, тя чуваше равномерното му дишане и усещаше погледа му върху себе си. Най-накрая го погледна и тя. Но не боязливо и престорено приятелски. Погледна го с желание, с молба, с похот...... Искрен не чака. Знаеше, че в този момент чупеше на пух и прах досегашния си живот, че прекрачваше бариери, които роднини и приятели сами му издигаха. Но той никога не се беше страхувал. Така беше възпитавал и децата си - да чуват и чувстват вътрешния си глас и да го следват. Да следват себе си. Не околните. Причината да живее още с жена си беше, че не вярваше някога да срещне ЖЕНАТА, от която имаше нужда. А неговата вече дори не криеше, че излиза с друг.

При допира на телата им цялата болка от обидите през изминалите години, цялото огорчение от необходимостта да се съобразяват с другите, целият страх "какво ще кажат хората" се стопиха, направо сюблимираха и за пръв път в живота си почувстваха огромна му енергия. Енергията от внезапно открилата се пред човека свобода. Почувстваха, че вътрешната потребност да срещнеш точната си половинка не беше само легенда от древността, а необходимото условие, което животът поставя пред всеки, осмелил се да го живее сърцато.

Когато се прибраха пеша в лагера, техните приятели вече бяха отишли с друга лодка и върнали тяхната на брега. Не на шега се бяха изплашили, защото лодката беше празна и нищо не подсказваше как се е озовала така в морето. Тя и Искрен не си бяха взели телефоните и никой не знаеше какво се случва. И се отдадоха страстно на 2-та часа уединение, което морето им подари. То нямаше да се повтори. И го разбраха в момента, в който 4 чифта крачета летяха към тях и споделяха изживяния страх от липсата им. Децата винаги щяха да са на първо място. Без обаче това да отнема от свободата им на двама възрастни, които се обичат и желаят. Без да отнема щастието в погледите им, което срамежливо беше пропълзяло и вече ги озаряваше. Децата уловиха този блясък и интуитивно почувстваха промяната. И от нея не ги заболя.


КРАЙ! 
....... на псевдоморала.

Животът често ни поднася втори шанс за това, което не сме могли да направим до момента, трябва само да го уловим и да имаме смелостта да го реализираме. Хубав разказ, естественият ход на нещата е да се следва любовта, тя никога не извежда на погрешен път, стига да е истинска, а не илюзорна. Слънчева есен ти желая.

Благодаря ти, пролет па макар и късна. :) Мисля, че си ме разбрала съвсем ясно - да, трябва да имаме смелост и да следваме любовта. Благодаря ти!

да имаме смелост най-вече да отстояваме себе си и желанията си.
Хубав разказ, болезнено истински

Бен, благодаря...... хихихих, тъкмо в този момент, в който си пускала коментара си тук, аз писах при тебе :)))))). Телепатия ли бе да я опишеш?!?!

:-))))))големи теле-патки сме :-))))

хубав разказ,Чери! Не трябва да се срамуваме от любовта,макар и да е дошла късно.Всъщност за любовта никога не е късно! Не бива страх и предразсъдъци да я убиват! Тя е най-хубавото нещо в живота ни!
Поздрави! Много ми хареса!

Благодаря ти, Скарлети, за искрения коментар. Не бива да ставаме робове на предразсъдъците си.

Много красив разказ!
Толкова истински и хубав!
Но и малко тъжен въпреки всичко... малко тъжен!

разказчето ти поставя безброй ВЪПРОСИ
и ВЪПРОСИТЕЛНИ
... ... ...

виж си постинга "След 8 години"... коментирах нещо току-що там.
а именно, че си мислех, че той беше кръстен
"Той и тя". хм, хм, хм...

Вихърчеееееее, онзи постинг е за мен и Момчил.... не може да е кръстен с толкова банално заглавие. При нас нещата са винаги меко казано нерафинирани....... :)))