Има моменти, в които се чудя кое е нещото, което винаги ме кара да изтръпвам, да се вълнувам и да натискам педала на газта до дупка, когато се озова на четирилентовия път, по който се влиза в Търново идвайки от София! Родена съм в Горна Оряховица и живях там 18 години. Непосредствено след като лятото на годината, в която завърших средното си образование, свърши, аз се изстрелях със страшна сила към големия град, към Пловдив. Само и само да съм далече от Горна, от нейните еснафски окови, съседско любопитство, и човешко тесногърдие. Да, по това време всичко това спираше въздуха ми, устрема ми и ме караше да влизам в такива рамки, които накрая сами се огъваха от непокорството ми. Мразех родния си град!!! Направо го ненавиждах. Сега осъзнавам, че това чувство е било насочено не точно към града, а към всичко и всеки, който ме ограничаваше по някакъв начин. 15 години по-късно имам свободата си, имам стремежите си, имам толкова много неща, че понякога се плаша от прекалено ранното сбъдване на мечтите ми. Защото когато всичко, което съм искала стане реалност, ще трябва да нарамвам дисагите и да ходя да си говоря с оня горе. И когато той осъзнае с отчаяние, че прекалено рано ме е привикал, ще ме върне пак там - в Горна......... да ме накаже отново и да не му се мяркам още стотина години пред очите.

И въпреки моята неприязън, отвращение и омраза на моменти към родния ми град, нещото, което ме хваща за гърлото всеки път, когато си тръгвам от Горна, държи ме и не ми позволява да говоря, мокри очите ми със собствените ми сълзи и ме кара да извръщам глава настрани, когато майка ме прегръща за сбогом, за да не види, че пак плача ми подсказва, че всъщност се опитвам да напусна себе си, онази малка, но най-съществена част, която ми е дал милият ми роден град.

Ако си се родил в място като Горна Оряховица, където няма много развлечения, майка ти е по-консервативна и в пъти повече мнителна и не ти позволява да излизаш, да се срещаш с приятели, ти остава възможността да учиш, да мечтаеш, да фантазираш, да гледаш с часове красивите снежинки през прозореца зиме, капките дъжд, с които есента мие парапета на терасата, да четеш и ЕДИН ДЕН ПРОСТО ДА ЛИТНЕШ, ЗАЩОТО СИ ОТКРИЛ, ЧЕ ЗА ФАНТАЗИЯТА ГРАНИЦИ НЯМА И ЕДИНСТВЕНОТО ОГРАНИЧЕНИЕ Е СОБСТВЕНАТА ТИ БОЯЗЪН.А ТЯ Е ПРЕОДОЛИМА СТИГА ДА ГО ИСКАШ..... И в крайна сметка цял живот да бъдеш един бумеранг, защото пак тя - фантазията ти, ще те връща на мястото, където винаги ще си дете, ще се чувстваш малък, щастлив, закрилян и обичан. А мама и тати ще са млади, усмихнати и влюбени......

Щеше ми се да ви покажа красиви снимки от Горна и едва ли не да напиша, че е красив град. Не е точно така, макар и да не е грозен град. Но много красиви снимки няма да видите, щото не успях да направя такива (направо се издъни фотографския ми "талант" при последното ми ходене в Горна). Но тази събота и неделя успях да снимам много красиви цветя в моя град. И т.к. неизменно свързвам днешния ден 1 ЮЛИ с децата-цветя, т.е. хипарите, мисля тях да ви покажа. Нещо като преклонение пред природата, която прави - струва, мачка ни, хули ни, запокитва ни къде ли не, но пак ни оставя онова малко зрънце копнеж в душите, за което думата в българския език е НОСТАЛГИЯ.

"Поляната" в Горна...... не че е една, ама тази е най-голямата и най-поддържаната и всички я знаят точно като "поляната". Със зеления си тучен цвят няма начин да не те зареди:



И след като зеления цвят е превзел очите ти е ред на вдигнеш поглед и да видиш най-кристалния син цвят на небето. То може да е толкова синьо само в моя роден град:




Може и да е буреносно оловно:


И по детски усмихнато и слънчево:


И всичките тези небесни "настроения" за един ден....... подобно на капризна, но любима жена, в която си влюбен, защото тя е всичко, което си търсил..... Небе, което през повечето време напомня на развълнувано море...... Или може би фотото ми е за смяна.......


Ама стига толкова земя и небе! Обещах цветя. Ето ги и тях:

























Не знам дали сте забелязвали, но растенията, които най-често ядем цъфтят много красиво и същевременно интересно  -това долу е цвят на тиквичка:



Това пък е на краставицата:

Пъпеш:

Лук:

Зелен боб:


.................................................

В градините на хората можеш да срещнеш всякакви видове цветя:









След тези красоти не е чудно, че и тази неделя гърлото ми беше хванато от онази сила, която ме кара да се задушавам. Не е чудно, че очите ми пак бяха мокри и че се опитах да се отскубна бързо от прегръдката на майка....... да не ме види, че плача....... Чудна е само силата, която ни прави способни да изпитваме такива чувства!!!! Може би е любов, може би обич, а може би ДОБРОТА.

Ще ми се да цитирам думите на един българин, живеещ в Канада от 40 години - гений, отново силно непознат в родината си - Георги Георгиев (при първа възможност ще ви запозная с него): "За малко сме тука, приятелю. И докато ни има, трябва да направим нещо хубаво и след това да му помогнем да стигне до колкото се може повече хора......."

И ако търся обяснение за това, което изпитвам, тръгвайки си всеки път от Горна, то може би най-точно го намирам в тези думи на Иво Иванов - спортен журналист, писател и страхотен човек, живеещ в Канзас: "Но винаги, ВИНАГИ ми се случва нещо странно на летище София, преди да излетя обратно за Щатите. Тръгвам към самолета и една добре позната, голяма и студена празнина пропълзява вътре в мен. Или може би не пропълзява, може би винаги е там и в този момент просто се активира. Не е ясно откъде и защо пристига тази мрачна гостенка, но знам, че е неизбежна и че ще мине още една година, преди да съм се отървал от нея напълно. Тя има почти физически измерения и кара ръцете ми да се изпотят, а краката ми да натежат като олово. Навремето бях написал в един материал, че всяка година си идвам в България и една от причините е да посетя сърцето си, което завинаги съм оставил на летище София, когато съм заминал първия път. " Може би пък аз, връщайки се в Горна, посещавам себе си, онова малко хлапе с пепелява коса, което шляпа босо по нажежената от лятното слънце лайка и мечтае да лети...


За финал оставих снимката на един малък симпатяга, който няма нищо общо нито със зеленото на поляните, нито със синьото на небесата, още по-малко с багрите на цветята, но е толкова сладък, малък и невинен, че си заслужава финалната позиция. Открихме го до една кооперация в Горна докато обикаляхме да се разхождаме с децата:
 
 

Няма лошо в това човек да иска да види и друг свят !
Дали ще е по-голям град или световен град , винаги има настроение!
На мен в момента не ми харесва София , а той ми е роден град.
Обаче с този замърсен въздух и тези разкопки!Не мога да кажа ,че е красив град!Трябва да си изкривя душата!
Цветята и небето са страхотни!

Само заради цветятя и сладкия дребосък си заслужава посещението на града ти.

Заповядай! Няма да се разочароваш. Пък и ако аз съм си там да те разведа, ще ти хареса още повече! :)))

Пан, колкото повече виждам от големия свят, толкова повече ми се иска да си бъда в Горна по-често..... макар и за малко. Понякога се чувствам като изгубена и само там намирам относителен покой!

Радвам се да те видя отново тук! Липсваше и още как! :):)

Чери,Горна винаги ще си остане градът,който ще накара сърцето ти да затyпти силно,не защото хората са станали по-"широкогръди",не защото небето е толкова синьо,цветята-уханни и красиви,"Камъка"прекрасен на фона на залязващото слънце....а защото тук си родена ти,тук са родени мечтите ти,тук сърцето ти се е научило да обича всичко красиво и истинско на този свят...тук винаги ще бъде твоето-У ДОМА....Страхотен пост

Няма как да не те стегне за гърлото, докато четеш и разглеждаш този постинг! Поздравявам те, Ани! Вълнуващи са твоите споделяния!
"Не е чудно, че очите ми пак бяха мокри и че се опитах да се отскубна бързо от прегръдката на майка....... да не ме види, че плача....... Чудна е само силата, която ни прави способни да изпитваме такива чувства!!!! Може би е любов, може би обич, а може би ДОБРОТА."- тук вече се разплаках.

Благодаря ти за прекрасната разходка и хубавите думи!
Усмихвай се и гледай само в една посока - НАПРЕД!

Вълнуващ е споменът-носталгия споделен с нас, Чери...
Трудно е Пътуването към себе си и извисяването до Горната Земя - Човешкият Дух да се издигне още малко по-близо до Божествената си Природа.
Изпитанията са много, но човеците имат силата и куража да устоят...
Ати си Човек - с главна буква, защото имаш доблестта да признаеш и потърсиш в себе си причината за бунта на младостта...
Нали всяка Промяна на света започва от нас самите :):):)
Хубав ден, момиче - светът те обича и очаква!!!

Не ви познавам лично (с едно изключение), но ви чувствам близки........ неизбежно е, когато и вие сте ме почувствали така....... Може би най-големия смисъл да го живеем този живот е когато откриеш хората, които трептят с твоята честота и имаш възможността да общуваш с тях.

Същото нещо се случва и с мен всеки път на жп гарата. Кръстила съм го този момент "на кривите усмивки", защото всеки път, когато ми казва "Успех!" майка ми се усмихва и виждам как усмивката й се изкривява от желанието й да не стане мрачна в синхрон с напълнените й очи. Стоя на прозореца докато не ги скрие очертанието на влака, но и те стоят дотогава. Махаме си ....

Момента на "кривите усмивки" и нереалните пожелания... Ели, не случайно родителите ни са приятели..

Много силни думи...
Отново...
И пак си плача...

Вихърче, това е моя начин да намеря точните хора, с които да общувам...... Пак ще ти кажа - радвам се, че те познавам!

че пътя от София до Горна е по-къс, отколкото обратния ?
Родния край се обича винаги, не защото е красив, а защото си е лично твой!

"...И аз разбирам :
като обрулени листа ,
животът разпилява ни сурово
но мъдро пази старите гнезда ,
за да се връщаме отново... "

Всъщност, май е крайно време и аз да отида до Горна :))))

Даааааа, мислим го отдавна и е време и за тази реализация :)))).

МНого хубав стих....

Прекрасен постинг, благодаря!