Есенна пътека пътя ми пресече,
погледът се спря, но разумът отсече:
"Път си имаш - дълъг за вървене,
време не губи!". Но в мене
тайна мисъл се въртеше,
и копнеж един душата ми гореше.

Спрях се! Пътя изоставих! И пристъпих
по килима чуден с багра на канела.
Острани листата пожълтели,
сякаш в руса плитка есента бе сплела.

Пристъпваха краката бавно
а погледът унесено следеше
как падаха листата плавно
на вихъра във танца тъй чудесен.

Летяха краските зелени
на листата падащи без време.
До тях се носеха наситено червени
балерини нежни за последно.

Едно завъртане финално
и листото веч е на земята.
Това ще кажат някои е тъй банално,
но при все: сбогуват се листата.

И тъй под дъжд от багри и листенца
вървях унесена и надалеко.
Изпълни се душата с красота,
а на сърцето стана леко.

Възвърна се във разума онази свобода,
с която ВСИЧКИ сме родени:
ОЧИ  - да виждат земна красота.
УШИ - за тайни споделени.

Ех, че ме зарадвахте с тези стихове! Лягам си Усмихната!

Сега бива да кажа "Лека нощ", но т.к. е следобед, нека това лека нощ е за след 5 часа! Качих си и снимка даже, която долу-горе отговаря на това, което съм описала в рими.